Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

„Чудесно. Използвай дарбата. Вратата вече можеше да е отворена!“

Той внимателно остави инструментите си и се придвижи напред, докато опря чело във вратата. „Да го направя ли? Ами ако наистина съм превъртял на слънчевия кораб? Теорията ми може да е грешна. После идва оня син проблясък в Байя. Мога ли да рискувам да отворя вратата?“

Измъчван от нерешителност, той усети, че потъва в транс. Наложи си да го спре, но после мислено сви рамене и го остави да продължи. Когато преброи до седем, стигна до преграда от страх. Позната преграда. Като ръб на пропаст. Той я отхвърли и продължи надолу.

Дванайсет. „Това състояние ще е временно!“ — нареди Джейкъб. Усети съгласие.

Бързо свърши с обратното броене. После отвори очи. По ръцете му пробягаха тръпки и подозрително продължиха по пръстите му — като куче, което души, завръщайки се в стария си дом.

„Дотук добре — помисли си той. — Не се чувствам по-неетичен. Нито по-малко «аз». Не усещам ръцете си като контролирани от външна сила… само по-живи.“

Когато ги взе, инструментите не бяха студени. Бяха топли, като продължения на ръцете му. Куката леко се плъзна в ключалката и с тихо изщракване вратата беше отворена.

— Успя! — Изненадата на Доналдсън малко го обиди.

— Разбира се — кратко отговори Джейкъб. Бе успокоително лесно да сподави обидния отговор, който изскочи в ума му. Дотук добре. Духът изглежда беше добър. Той широко отвори вратата и влезе.

Лявата стена на стаичката бе заета от кантонерки. Върху ниска маса до другата стена имаше машини за фотоанализ. Отворената врата в отсрещния край водеше към рядко използваната химическа тъмна стаичка.

Джейкъб се наведе над етикетите в единия край на кантонерките. Доналдсън се зае с масата.

— Намерих ги! — скоро съобщи главният механик. Той посочи към една отворена кутия.

Всички касети бяха наредени в специални легла. Отгоре им бяха написани датата, часа и някакъв код, навярно за електронна обработка. Поне дванайсет легла бяха празни.

Джейкъб повдигна няколко касети към светлината. После се обърна към Доналдсън.

— Някой е влизал тук преди нас и е откраднал всички касети, които ни трябват.

— Но… как?! Джейкъб сви рамене.

— Може би както влязохме ние. Или е имал ключ. Известно ни е само, че липсват последните касети от всички записващи устройства.

Двамата мрачно замълчаха за миг.

— Тогава нямаме абсолютно никакво доказателство! — заключи инженерът.

— Освен ако не открием изчезналите касети.

— Искаш да кажеш, че трябва да се вмъкнем и в стаите на Бубакуб ли?… Не знам. Ако питаш мен, касетите вече са изгорени. Защо му е да ги пази? Не, предлагам да се измъкнем оттук и да оставим доктор Кеплър или доктор Десилва сами да открият, че записите липсват. Не е много, но все пак е някакво доказателство, което подкрепя нашата теория.

Джейкъб се поколеба. После кимна.

— Дай да ти видя ръцете — каза той.

Доналдсън протегна длани към него. Тънкото пластмасово покритие бе непокътнато. Значи не бяха оставили химически следи и отпечатъци от пръсти.

— Добре. Дай да върнем всичко на мястото му, точно както си го спомняш. Не пипай нищо, което вече не си докосвал. После си тръгваме.

Доналдсън се обърна да се подчини, ала в този момент във външната фотолаборатория се разнесе трясък.

Беше се задействал капанът, който Джейкъб бе заложил на вратата откъм коридора. Пътят им за бягство беше отрязан!

Двамата бързо се вмъкнаха в тъмната стаичка. Разнесе се металическо изщракване.

Джейкъб чу бавното отваряне на вратата. Струваше му се, че диша прекалено шумно. Той претърси джобовете на гащеризона си. Половината от инструментите му бяха останали върху една от кантонерките.

За щастие зъболекарското му огледалце все още бе в джоба на гърдите му.

В стаята се разнесоха тихи стъпки. Джейкъб предпазливо претегли рисковете срещу потенциалната полза и бавно измъкна огледалцето. Той застана на колене и пъхна инструмента през прага на няколко сантиметра от пода.

Д-р Мартин стоеше пред една от кантонерките с връзка ключове в ръка. Тя плахо погледна към входа. Изглеждаше възбудена, макар че трудно можеше да се каже по отражението в зъболекарското огледалце, протегнато над пода на два метра от краката й.

Джейкъб усети, че Доналдсън се надвесва към него и се опитва да надзърне навън. Ядосан, той му даде знак да се отдръпне, но главният механик изгуби равновесие, протегна лявата ся ръка да потърси опора и се стовари върху гърба му.