— Какво? — попита, все още спящ.
— Нищо — каза тя. — Нищо. И нищо.
Излезе и затвори вратата.
Таксито излетя към края на града с шеметна скорост, вдигаше шум до небето, розовите и сини стени летяха покрай тях, хората отскачаха от пътя им, на няколко пъти едва не се блъснаха в други коли, и ето че оставиха след себе си по-голямата част от града, хотела, спящия мъж в хотела и…
Нищо.
Моторът млъкна.
Не, не, помисли си Мари, Господи, не, не, не!
Трябва да запали отново.
Шофьорът изскочи навън, хвърли свиреп поглед към Бог на небето, отвори капака и погледна вътре, сякаш можеше да изкорми железните вътрешности на колата с голи ръце; на лицето му играеше най-сладката усмивка на неописуема омраза. Обърна се към Мари, насили се да свие рамене, да загърби гнева и да приеме Божията воля.
— Ще ви изпратя до автобусната спирка — каза той.
Не, казаха очите й. Не, едва не изрече устата й. Джоузеф ще се събуди, ще изтича да ме търси, ще ме намери все още тук и ще ме замъкне обратно. Не.
— Ще нося багажа ви, сеньора — каза шофьорът и тръгна с него, но трябваше да се върне; тя все още седеше неподвижно вътре и повтаряше „не, не“ неизвестно на кого. Шофьорът й помогна да слезе и й показа накъде да върви.
Автобусът бе на площада и индианците се качваха в него — някои мълчаливи и с бавно достойнство, други бъбреха като птички и влачеха всевъзможни вързопи, деца, кошници с птици и прасета. Шофьорът носеше униформа, която сигурно бе прана и гладена за последен път преди двайсет години; беше се навел през прозореца, викаше и се смееше с хората отвън. Мари се качи в автобуса, пълен с горещ дим от горящата смазка на мотора, с миризма на бензин и масло, на мокри кокошки, мокри деца, потни мъже и жени, на стара разпокъсана тапицерия и мазна кожа. Намери си място най-отзад, усети погледите, следящи нея и куфара й, и си помисли: „Махам се, най-накрая се махам, свободна съм, никога повече няма да го видя, свободна съм, свободна съм“.
Едва не се разсмя.
Автобусът тръгна, пътниците започнаха да се люлеят и друсат, да се смеят и да викат, мексиканският пейзаж сякаш се завъртя зад прозореца като сън, неспособен да реши дали да спре, или да продължи, а след това зеленината остана назад заедно с градчето, с хотела и неговия вътрешен двор. Колкото и да бе невероятно, Джоузеф стоеше на прага с ръце в джобовете и гледаше към небето и дима на вулкана, без да обръща внимание на автобуса и на нея; и ето че заминаваше, отдалечаваше се от него, фигурата му се смаляваше, сякаш падаше в някаква бездънна шахта, напълно мълчаливо, без никакви писъци. И преди дори да се сети и да реши да му помаха, той вече бе станал колкото момче, после малко дете, колкото бебе в далечината, накрая изчезна зад ъгъла, двигателят изрева, някой отпред засвири на китара, а Мари продължаваше напрегнато да се взира назад, сякаш се мъчеше да види през стените, дърветата и разстоянията, за да зърне за последен път мъжа, който така спокойно гледаше синьото небе.
Накрая вратът й се схвана, тя се обърна, скръсти ръце на гърдите си и започна да мисли какво е постигнала с постъпката си. Внезапно пред нея изникна цял нов живот, образите се сменяха с бързината на завоите, които внезапно я изкарваха на ръба на пропасти, и всеки следващ завой, също като годините, изникваше съвсем неочаквано и не можеше да се предвиди. Известно време й бе приятно просто да седи, облегнала глава на друсащата се облегалка, и да съзерцава спокойствието. Нищо да не знае, за нищо да не мисли, нищо да не чувства, да е почти като мъртва поне за час, доколкото може — затворени очи, затихнало сърце, нито топло, нито студено тяло — и да чака животът да я настигне, а не тя да го търси. Нека автобусът я откара до влака, влакът — до самолета, самолетът — до града, а градът — до приятелите й, а след това, като хвърлено в бетонобъркачка камъче, нека животът в града да прави с нея каквото си пожелае — щеше да се носи в сместа и да се втвърди в новата форма, която намери за най-подходяща.
Автобусът летеше напред, лавираше в сладкия зелен въздух на следобеда, между планините, изпечени като лъвски гриви, край реки, сладки като вино и бистри като вермут, над каменни мостове, под акведукти, в които водата течеше като свеж ветрец в древните канали, покрай църкви, през облаци прах и внезапно, съвсем внезапно километражът в ума на Мари каза: „Милион мили, Джоузеф е на милион мили зад мен и никога повече няма да го видя“. Мисълта остана в съзнанието й и покри небето с размазана сянка. Никога, никога до смъртта си, а може би и след нея няма да го видя нито за час, нито за минута или секунда, никога.
Читать дальше