Рей Бредбъри - Промеждутък в слънчевата светлина

Незнайно защо се събуди в три сутринта и не успя да заспи отново, усещаше прохладата на дълбоката нощ. Вслушваше се в дишането на мъжа си и се почувства безкрайно далеч и откъсната от света. Помисли си за дългото пътуване от Лос Анджелис до Ларедо, Тексас — сребристобял нажежен кошмар. След това на негово място дойде зеленият, червен, жълт, син и пурпурен сън на Мексико, надигащ се като потоп около тях, готов да потопи колата в цветовете и миризмите на джунглата и изоставени градчета. Помисли си за всички селища, магазинчета, разхождащи се хора, магаренца, за всички скандали, стигащи едва ли не до побои. Помисли си за петте години брак. Много, наистина много време. За тези пет години нямаше ден, в който да не са се виждали; нямаше ден, в който да се види сама с приятелите си; той винаги бе наблизо, вечно наблюдаващ и критикуващ. Нито веднъж не й бе позволено да отсъства за повече от час, без да трябва да дава пълни обяснения. Понякога, чувствайки се безкрайно зла, тя тайно се измъкваше на нощни прожекции, чувстваше се свободна, изпълваше се със свобода, гледаше движещите се по екрана хора, те бяха много по-реални от самата нея.

И ето ги тук, пет години по-късно. Погледна спящия му силует. Хиляда осемстотин двайсет и пет дни с теб, помисли си. По няколко часа на ден зад пишещата машина, а през цялото останало време, денем и нощем — с теб. Чувствам се като зазидания в „Бъчвата с амонтилядо“. Крещя, но никой не ме чува.

Отвън се чуха стъпки. Някой почука на вратата им.

— Сеньора — тихо повика нечий глас. — Три часът.

Господи, помисли си тя.

— Ш-ш-ш! — изсъска и скочи към вратата. Но съпругът й вече се беше събудил.

— Какво става? — викна той.

Тя открехна вратата.

— Объркали сте часа — каза на мъжа в тъмното.

— Три часът е, сеньора.

— Не, не — изсъска тя с изкривено от отчаяние лице. — Имах предвид в три следобед.

— Какво има? — Мъжът й запали лампата. — Господи, три посред нощ е. Какво иска този глупак?

Тя се обърна и затвори очи.

— Дошъл е да ни закара до Парикутин.

— Господи, испанският ти абсолютно за нищо не става!

— Вървете си — каза тя на мъжа.

— Но аз станах специално — възрази той.

Мъжът й изруга и стана.

— Така или иначе вече няма да мога да мигна. Кажи на този идиот, че ще се облечем и след десет минути тръгваме, точка. Господи!

Тя предаде думите му и водачът им се скри в тъмнината и излезе на улицата; прохладната луна лъскаше калниците на таксито му.

— За нищо не ставаш — озъби се мъжът й, докато обуваше два чифта панталони и обличаше две тениски, спортна риза и вълнена риза над всичко това. — Исусе, това окончателно ще ми оправи гърлото. Пипна ли още една инфекция…

— Връщай се в леглото, дяволите да те вземат.

— Така или иначе няма да успея да заспя.

— Е, имахме шест часа за сън, а и ти спа още поне три вчера следобед. Би трябвало да ти е достатъчно.

— Развали пътуването — каза той и навлече два пуловера и два чифта чорапи. — Горе е студено. Облечи се добре, по-бързо. — Навлече яке, сложи си шал и стана огромен под купчината дрехи. — Вземи хапчетата ми. Къде е водата?

— Връщай се в леглото — каза тя. — Не искам да се разболееш и отново да ми хленчиш.

Намери лекарствата му и наля чаша вода.

— Поне часа можеше да не объркаш.

— Затваряй си устата! — Тя взе чашата.

— Поредната ти дебелоглава тъпотия.

Плисна водата в лицето му.

— Остави ме, дяволите да те вземат, остави ме на мира. Не съм го направила нарочно!

— Ти! — изкрещя той, от лицето му капеше вода. — Ще настина заради теб!

— Хич не ми пука, остави ме на мира! — Вдигна юмруци; лицето й бе зачервено; приличаше на попаднало в лабиринт животно, което все търси изхода от невъзможния хаос и постоянно се обърква, връща се обратно, продължава напред, сякаш някой го води, шепне му, изкушава го, за да го изправи отново пред гола стена.

— Не посягай! — извика той.

— Ще те убия, Бога ми, ще те убия! — изкрещя тя с грозно разкривено лице. — Остави ме на мира! Опитвах всичко… легла, език, време, по дяволите, да не мислиш че не знам , че съм сгрешила? Да не мислиш, че не съжалявам ?

— Ще настина, ще настина. — Той се взираше в мокрия под. Седна, по лицето му се стичаше вода.

— Дръж. Избърши се! — Тя му хвърли една кърпа.

Той се разтресе целият.

— Студено ми е!

— Замръзни, мътните те взели, пукни, остави ме на мира!

— Студено ми е, студено ми е. — Зъбите му тракаха; избърса лицето си с треперещи ръце. — Ще пипна отново инфекция.