Рей Бредбъри - Промеждутък в слънчевата светлина

— Стига си викала — каза той, сякаш говореше на малко дете.

— Проклета да съм, ако престана да викам.

— Просто исках да знам колко пари са ти останали.

Тя бръкна с треперещи пръсти в чантичката си и извади всички пари. Той ги преброи. Пет долара липсваха.

— Не само че не те бива в сметките и надуваш цифрите, ами и липсват още пет долара. Къде са отишли?

— Не знам. Може да съм забравила да ги запиша, а ако съм записала, не съм посочила за какво. Господи, не искам отново да се занимавам с тоя проклет списък. Ще възстановя липсващото от джобните си пари и всички ще сме доволни. Ето ти пет долара! А сега да излезем малко на въздух. Ама че задушно е тук.

Рязко отвори вратата. Тресеше се от ярост, напълно несъразмерна със случващото се. Беше разгорещена, разтреперана, напрегната, знаеше, че бузите й горят и очите й мятат мълнии, и когато сеньор Гонзалес се поклони и им пожела приятна вечер, трябваше да се насили, за да му се усмихне в отговор.

— Дръж — каза мъжът й, като й подаваше ключа от стаята. — Само не го губи, за Бога.

На зеления zócalo гръмко свиреше оркестър. Самият площад бе изпълнен с хора и цветове; мъжете и момчетата вървяха от едната страна по розовите и сини плочи, жените и момичетата — в обратната посока, флиртуваха с тъмните си като маслини очи, мъжете се държаха под ръка и разговаряха сериозно между срещите, жените и момичетата се движеха по две като сплетени благоуханни цветя, поклащащи се в топлия вечерен вятър над охлаждащите се плочи, шепнеха, докато минаваха покрай продавачи на студени напитки, тамали и енчилади. Оркестърът поде „Янки Дудъл“ за радост на светлокосата жена с роговите очила, която се усмихна широко и се обърна към съпруга си. После продължи с „La Cumparsita“ и „La Paloma Azul“, а тя усети топлина в гърдите и започна да си тананика под нос.

— Не се дръж като туристка — каза съпругът й.

— Просто се забавлявам.

— Не се прави на глупачка, само това искам.

Продавач на сребърни дрънкулки се затътри край тях.

— Сеньор?

Джоузеф ги огледа под звуците на оркестъра и взе една много сложно украсена и изящна гривна.

— Колко?

— Veinte pesos, señor.

— Хо-хо — изсмя се съпругът. — Ще ти дам пет — каза на испански.

— Пет — също на испански отвърна мъжът. — Та аз ще умра от глад.

— Недей да се пазариш — намеси се жена му.

— Стой настрана — с усмивка каза мъжът й и се обърна към продавача. — Пет песос, сеньор.

— Не, не. Това е на загуба. Последната ми цена е десет песос.

— Може пък да ти дам шест — каза съпругът. — И нито едно песо повече.

Търговецът се поколеба, обезсърчен и като че ли уплашен, а Джоузеф подхвърли гривната върху червеното кадифе и се обърна.

— Отказвам се. Приятна вечер.

— Сеньор! Шест песос и е ваша!

Съпругът се разсмя.

— Дай му шест песос, скъпа.

Тя бръкна с вцепенени пръсти в портмонето си и даде на търговеца няколко банкноти. Човекът си отиде.

— Надявам се да си доволен — каза тя.

— Доволен? — Той с усмивка подхвърли гривната в бледата си длан. — За долар и двайсет и пет цента купувам гривна, която ще струва трийсет долара в Щатите!

— Трябва да ти призная нещо — каза тя. — Дадох на човека десет песос.

— Какво! — Усмивката изчезна от лицето му.

— Сложих една банкнота от пет песос наред с останалите. Не се безпокой, ще ги възстановя от собствените си пари. Няма да влязат в сметката, която ще ти дам в края на седмицата.

Той не отговори нищо, но прибра гривната в джоба си. Погледна към оркестъра, който изсвирваше последните акорди на „Ay, Jalisco“.

— Ама че си глупачка. Оставяш ги да ти вземат всичките пари.

Сега бе неин ред да се отдръпне и да не отговори. Чувстваше се доста добре. Заслуша се в музиката.

— Връщам се в стаята — каза той. — Уморен съм.

— Пропътували сме само сто мили от Пацкуаро.

— Нещо гърлото пак ме стърже. Хайде.

Отдалечиха се от музиката и разхождащите се, шепнещи и смеещи се хора. Оркестърът свиреше „Куплети на тореадора“. Барабаните звучаха като огромни унили сърца в лятната нощ. Във въздуха се носеше аромат на папая, на зелени джунгли и потайни води.

— Ще те изпратя до стаята и ще се върна — каза тя. — Искам да послушам музиката.

— Не бъди наивна.

— Харесва ми, дявол да го вземе. Харесва ми, музиката е добра. Не е фалшива, истинска е, или поне толкова истинска, колкото всичко друго в този свят. Затова я харесвам.

— Не се чувствам добре и бих предпочел да не се мотаеш сама из града. Не е честно да видиш нещо, а аз — не.