Рей Бредбъри - Промеждутък в слънчевата светлина

Стигнаха до хотела. Музиката все още се чуваше съвсем ясно.

— Ако ти се разхожда сама, тръгвай, разходи се до Щатите — каза той. — Къде е ключът?

— Може да съм го изгубила.

Влязоха в стаята и се съблякоха. Той седна на ръба на леглото, загледан в нощния двор. Накрая поклати глава, разтърка очи и въздъхна.

— Уморен съм. Ужасен ден. — Погледна жена си, която седеше до него, и докосна ръката й. — Извинявай. Ставам раздразнителен, когато карам, а и двамата не говорим добре испански. Привечер съм само нерви.

— Да — каза тя.

Внезапно той се приближи до нея. Прегърна я силно, постави глава на рамото й и трескаво зашепна със затворени очи:

— Знаеш, че трябва да останем заедно. Съществуваме само ние, независимо от това какво става, независимо в какви беди се намираме. Много те обичам, знаеш го. Прости ми, знам, че ти е трудно с мен. Трябва да го преодолеем.

Тя се взираше през рамото му към голата стена и в този момент стената бе като живота й — огромна пустота без нито една неравност, контур или чувство. Не знаеше какво да каже или да направи. В друг момент би се разтопила. Но тук се бе случило онова, което се случва с метал, който прекалено често е нажежаван до бяло, за да бъде оформен. Накрая той престава да се нажежава и да се оформя; превръща се просто в тежест. И сега тя бе ненужна тежест, движеща се механично в обятията му, чуваща и нечуваща, разбираща и неразбираща, отговаряща и неотговаряща.

— Да, ще бъдем заедно. — Усети как устните й мърдат. — Обичаме се. — Устните сами казваха каквото трябваше да кажат, докато съзнанието й бе в погледа, който се забиваше дълбоко в пустотата на стената. — Да. — Прегръщаше го и не го прегръщаше. — Да.

В стаята цареше полумрак. Някой вървеше по коридора отвън, може би бе погледнал към вратата им, може би бе чул шепота им и го бе взел за капене на лошо затворен кран, канал или прелистване на страница на светлината на нощната лампа. Нека вратите си шепнат, хората си минаваха по облицованите с плочки коридори и не ги чуваха.

— Само ти и аз знаем как стоят нещата. — Дъхът му бе свеж. Изведнъж страшно й дожаля за него, за самата себе си и за целия свят. Всички бяха ужасно самотни. Той бе като човек, вкопчил се в статуя. Тя изобщо не помръдваше. Само умът й се движеше едва-едва като слабо флуоресцираща мъгла. — Само ти и аз помним, и ако някой от нас си отиде, с половината от спомените е свършено. Трябва да останем заедно, защото ако единият забрави, другият ще го помни.

Какво да помни? — запита се тя. Но веднага в паметта й се появиха моменти от съвместния им живот, които самият той сигурно не помнеше — вечер на плажа преди пет години, една от първите прекрасни вечери под платнището с тайните докосвания, дните в Сънленд, когато двамата се търкаляха до привечер на пясъка. Скитането в изоставената сребърна мина и още безброй спомени, всеки един от които моментално събуждаше друг!

Той я притисна по гръб в леглото.

— Знаеш ли колко самотен се чувствам? Знаеш ли колко самотен правя самия себе си с тези спорове и скандали, когато съм уморен?

Зачака отговора й, но тя не каза нищо. Усети как миглите му трептят на шията й. Смътно си спомни как бе направил същото край ухото й. „Око-паяк — бе казала тя със смях. — Сякаш имам паяче в ухото“. И сега това изгубено малко паяче се катереше като обезумяло по шията й. В гласа му имаше нещо, което я караше да се чувства, сякаш седи в заминаващ влак, а той е долу на перона и казва: „Не си отивай“. А ужасеният й глас крещи безмълвно: „ Ти си онзи във влака! Аз не отивам никъде!“

Лежеше объркана. Докосваше я за първи път от две седмици. И докосването му бе тъй непосредствено, че тя знаеше, че една неправилна дума отново ще го отдалечи безкрайно от нея.

Лежеше и не казваше нищо.

Накрая, след доста време, чу как той се надига, въздъхва и се отдръпва. Легна в своето легло и мълчаливо се зави. Тя най-сетне се обърна, за да се намести по-добре, и заслуша как часовникът й тиктака в тесния задушен мрак.

— Господи — прошепна тя, — само единайсет и половина е.

— Заспивай — каза той.

Тя лежеше в тъмното и се потеше, гола, в собственото си легло, а някъде отдалеч долитаха омагьосващите звуци на оркестъра, така сладки, че караха душата ти да копнее да ги чуе по-добре. Искаше й се да се разходи сред мургавите хора, да пее с тях, да усеща леката миризма на дървени въглища в малкото лятно градче в тропиците на Мексико, на милиони мили от цивилизацията, да слуша хубава музика, да потропва с крак и да тананика. А ето че лежеше с отворени очи в леглото. През следващия час оркестърът изсвири „La Golondrina“, „Marimba“, „Los Viejitos“, „Michoacan la Verde“, „Barcarolle“ и „Luna Lunera“.