Рей Бредбъри - Промеждутък в слънчевата светлина

— Si, señora, ésta es muy claro, si!

— Bueno. — Даде му номера на хотелската им стая и се сбогуваха.

Разходи се безцелно из малките магазинчета за сувенири; отваряше лакираните кутии и вдъхваше острата миризма на камфорово дърво, кедър и канела. Загледа като омагьосана как майсторите изрязват растителни украси със своите блестящи на слънцето инструменти и запълват шарките с червени и сини бои. Градчето се носеше край нея като тиха бавна река, а тя се потапяше в нея и непрекъснато се усмихваше, без сама да го забелязва.

Сепна се и си погледна часовника. Бе минал половин час. Уплашена сянка прелетя през лицето й. Затича се, но след няколко крачки сви рамене и забави ход.

Докато вървеше по застланите с плочи прохладни коридори, под сребристите лампиони на кирпичените стени, една затворена в клетка птица запя сладко, а едно момиче с дълга и мека черна коса седна на небесносиньо пиано и засвири ноктюрно от Шопен.

Погледна прозорците на тяхната стая. Щорите бяха спуснати. Бе три следобед, денят бе свеж. В дъното на вътрешния двор видя сергия за напитки и купи четири бутилки кока-кола. Усмихната отвори вратата на стаята.

— По-бавно не успя ли? — обади се той, обърнат с лице към стената.

— Тръгваме утре, в три следобед.

— За колко?

Тя се усмихна на гърба му, все още с бутилките в ръце.

— Само трийсет и седем песос.

— И за двайсет щеше да стане. Не бива да позволяваш на тези мексиканци да те използват.

— Аз съм по-богата от тях. Ако някой заслужава да бъде използван, това сме ние.

— Не това е идеята. Те обичат да се пазарят.

— А аз се чувствам като кучка, когато го правя.

— В пътеводителя пише, че надуват цената двойно и очакват да я свалиш наполовина.

— Хайде да не вдигаме олелия заради един долар.

— Доларът си е долар.

— Ще го платя от собствения си джоб — каза тя. — Взех малко студени напитки. Искаш ли?

— Какво си взела? — Той се надигна в леглото.

— Кока-кола.

— Знаеш, че не обичам много кока-кола. Ще смениш ли двете с оранжада?

— Моля? — обади се тя, без да помръдва.

— Моля — каза той, гледаше я. — Вулканът активен ли е?

— Да.

— Попита ли?

— Не, погледнах небето. Пушек колкото искаш.

— Трябваше да попиташ.

— Проклетото небе направо се взривява, дявол да го вземе.

— Но откъде да знаем дали утре ще става за посещение?

— Не знаем. Ако не става, ще го отложим.

— Права си. — Той отново легна.

Тя се върна с две бутилки оранжада.

— Не е достатъчно студена — отбеляза той, докато пиеше.

Вечеряха в дворчето — цвърчащи пържоли, грах, чиния испански ориз, вино, подправени праскови за десерт.

— О, забравих да ти спомена — каза небрежно той, докато си бършеше устата. — Проверих сметките за това колко ти дължа за последните шест дни, от Мексико Сити дотук. Казваш, че трябва да ти дам сто двайсет и пет песос, или около двайсет и пет долара, нали?

— Да.

— А по моите сметки излиза, че са само двайсет и два.

— Мисля, че е невъзможно — каза тя, като продължаваше да дълбае прасковата си с лъжичка.

— Смятах го два пъти.

— Аз също.

— Мисля, че нещо си сгрешила.

— Може и така да е. — Тя рязко стана и бутна шумно стола зад себе си. — Да идем да проверим.

Бележникът лежеше отворен до запалената нощна лампа. Провериха сметката заедно.

— Виждаш — тихо рече той. — Три долара разлика. Как се е получило?

— Просто се е получило. Съжалявам.

— Хич не те бива в сметките.

— Правя каквото мога.

— А то не е кой знае какво. Мислех си, че можеш да проявиш малко отговорност.

— Наистина се стараех.

— Забрави да провериш напомпани ли са гумите, избираш стаи с твърди легла, все нещо губиш. В Акапулко изгуби ключа от багажника, запиля някъде манометъра, не можеш да водиш сметки. Трябва да карам…

— Знам, знам, трябва да караш по цял ден и си уморен, пипна стрептококова инфекция в Мексико Сити и се страхуваш да не се повтори, не искаш да натоварваш сърцето си и искаш от мен поне носът ми да е чист и сметките да са наред. Знам всичко това наизуст. Но аз съм само писателка и признавам, че съм направила грешка.

— По този начин няма да станеш много добра писателка — рече той. — Прибавянето е съвсем проста работа.

— Не съм го направила нарочно! — извика тя и захвърли молива. — По дяволите! Сега направо ме е яд, че не съм те измамила нарочно. За много неща ме е яд. Яд ме е, че не изгубих нарочно проклетия манометър. Сега поне щеше да ми е приятна мисълта, че съм те подредила. Яд ме е, че не избрах стаята специално заради твърдите дюшеци. Щях да се посмея хубаво през нощта при мисълта колко те убиват. А сега ме е яд, че не съм объркала нарочно сметките. И на това щях хубаво да се посмея.