Рей Бредбъри - Промеждутък в слънчевата светлина

— Не, повече нито дума на тази тема. Парите са твои.

— Просто исках да ти послужи за урок. Имаш ужасен характер — каза той. — Мислех си, че ще се контролираш, ако ти се наложи да жертваш нещо.

— О, та аз живея заради парите — отвърна тя.

— Не ги искам всичките.

— Хайде стига. — Беше уморена. Отвори вратата и се заслуша. Съседите не ги бяха чули или пък не им бяха обърнали внимание. Светлините на чакащото ги такси осветяваха двора.

Тръгнаха в прохладната лунна нощ. За първи път от години тя вървеше пред него.

През тази нощ Парикутин приличаше на река от злато. Далечна шепнеща река от разтопена руда, течаща към някакво мъртво море от лава, към черен вулканичен бряг. Ако си задържиш дъха и успокоиш биенето на сърцето си, можеш да чуеш как лавата бута от планината скали и ги запраща да се търкалят по склона със заглъхващ грохот. Над кратера се виждаха червени изпарения и светлина. Кафяви и сиви облаци се издигаха внезапно и безмълвно като корони, ореоли или валма от вътрешността, осветени отдолу в червено, черни и заплашителни отгоре.

Двамата стояха на отсрещния склон в хапливия студ; конете бяха зад тях. В дървената колиба наблизо учените палеха газени лампи, приготвяха вечеря, варяха силно кафе и си шепнеха заради чистия и взривоопасен вечерен въздух. Намираха се някъде далеч-далеч от целия останал свят.

След като излязоха от Уруапан, дълго се друсаха в таксито като зарове в чашката на комарджия по пътя през заспалите под луната покрити с пепел хълмове, през голи изсъхнали села, под студения блясък на звездите. Стигнаха при лагерен огън, запален сякаш на морско дъно. Около него седяха сериозни мъже, малки мургави момчета и група от седмина американци — само мъже, всички в дрехи за езда, — които разговаряха на висок глас под безмълвното небе. Доведоха конете и ги оседлаха. Продължиха през реката от лава. Тя заговори останалите американци, те й отвърнаха. Започнаха да се шегуват. След известно време мъжът й избърза напред.

А сега двамата стояха един до друг и гледаха как лавата мие върха на тъмния конус.

Той не каза нито дума.

— Сега пък какво има? — попита тя.

Той гледаше право напред и блясъкът на лавата гореше в очите му.

— Можеше да пояздиш с мен. Мислех си, че сме дошли в Мексико, за да разглеждаме заедно. А ти си приказваше с онези проклети тексасци.

— Чувствах се самотна. От два месеца не бях виждала американци. Дните в Мексико ми харесват, но не и нощите. Просто исках да си поговоря с някого.

— Искаше да им разкажеш, че си писателка.

— Не е честно.

— Винаги споменаваш, че си писателка, колко си добра, как току-що едно голямо списание е публикувало твой разказ и как благодарение на тези пари сега си в Мексико.

— Един от тях ме попита с какво се занимавам и аз му отговорих. Да, дявол да го вземе, гордея се с работата си. Десет години чаках да ми издадат нещо.

Той дълго я изучава на светлината от огнената планина и накрая каза:

— Знаеш ли, преди да тръгнем насам, си помислих за проклетата ти пишеща машина и едва не я метнах в реката.

— Не си го направил!

— Не съм. Но я заключих в колата. Писна ми и от нея, и от начина, по който съсипваш цялото пътуване. Не си с мен, а си сама със себе си, ти си онази, която има значение, ти и проклетата пишеща машина, ти и Мексико, ти и твоите впечатления, ти и вдъхновението ти, ти и твоята чувствителност, ти и твоята самота. Знаех, че и днес ще се държиш така, бях толкова сигурен, колкото в Първото пришествие! Омръзна ми, че след всяко наше пътуване тичаш като полудяла, за да седнеш зад машината си и да блъскаш с часове по клавишите. Това е почивка.

— Не съм докосвала машината от цяла седмица, защото те тормози.

— Е, не я докосвай още седмица или месец, не я докосвай, докато не се приберем у дома. Проклетото ти вдъхновение може да почака!

Не трябваше да му казвам, че му давам всичките пари, помисли си тя. Не трябваше да му взимам онова оръжие. То го държеше настрана от истинския ми живот, от писането и машината. А сега сама захвърлих защитното наметало на парите, той потърси ново оръжие и намери нещо истинско — машината ! О, Господи!

Внезапно обхваната от отново надигналата се вълна гняв, тя го бутна настрана от себе си. Не силно. Просто го бутна. Веднъж, два, три пъти. Не го нарани. Това бе просто отблъскващ жест. Искаше да го удари, може би дори да го хвърли от скалата, но вместо това го бутна тези три пъти, за да демонстрира враждебното си настроение и да покаже, че с разговорите е приключено. После двамата стояха отделно, а конете зад тях тихо потропваха с копита. Нощният въздух ставаше все по-студен, от устите им започна да излиза пара, в колибата на учените кафето вреше на синия пламък и силното му ухание изпълваше осветените от луната висини.