Рей Бредбъри - Промеждутък в слънчевата светлина

Час по-късно, когато първите пламъчета на зората докоснаха студения хоризонт на изток, се качиха на конете и поеха в засилващата се светлина обратно надолу към погребания от лава град и църква. Когато преминаваха застиналия поток, тя си помисли — защо конят му не се спъне, защо не го хвърли на някоя от тези назъбени скали, защо? Но нищо не се случи. Продължиха нататък. Над хоризонта се издигна червено слънце.

Спаха до един следобед. Тя се събуди, облече се и остана да го чака половин час седнала в леглото, докато той най-сетне се размърда и се обърна — небръснат, много блед от умора.

— Гърлото ме боли — бяха първите му думи.

Тя не каза нищо.

— Не биваше да ме заливаш с вода — оплака се той.

Тя стана, отиде до вратата и хвана дръжката.

— Искам да останеш тук — каза той. — Ще останем в Уруапан още три или четири дни.

Накрая тя проговори.

— Мислех си, че продължаваме към Гуадалахара.

— Стига си се държала като туристка. Вече съсипа разходката до вулкана. Искам отново да ида там, утре или вдругиден. Иди да видиш небето.

Тя излезе да погледне небето. Беше чисто и синьо. Докладва му.

— Вулканът затихва понякога за цяла седмица. Не можем да си позволим да го чакаме толкова време, докато изригне отново.

— Напротив, можем. И ще чакаме. И ти ще платиш таксито дотам и обратно, ще направиш всичко както си трябва и ще ти е приятно.

— Мислиш ли, че вече може да ми бъде приятно?

— Ако това е последното нещо, което правим, ще му се насладим.

— Значи настояваш, така ли?

— Ще чакаме в небето да се появи дим и отново ще идем там.

— Отивам да купя вестник. — Тя затвори вратата и излезе в града.

Вървеше по наскоро измитите улици, гледаше блестящите прозорци и вдъхваше изумително чистия въздух и щеше да се чувства великолепно, ако не беше трепетът, непрестанният трепет дълбоко в нея. Накрая, докато празнотата ревеше в гърдите й, отиде при един таксиметров шофьор, който стоеше до колата си, и каза:

— Сеньор.

— Да? — отвърна мъжът.

Тя усети как сърцето й спира. После започна да тупти отново и тя продължи:

— Колко ще ми струва да ме откарате до Морелия?

— Деветдесет песос, сеньора.

— А мога ли оттам да хвана влак?

— Можете да хванете влак и оттук , сеньора.

— Да, но поради някои причини не мога да го чакам тук.

— Тогава ще ви закарам до Морелия.

— Елате, имам да свърша някои неща.

Таксито остана да чака пред хотела. Тя влезе сама вътре и отново погледна красивото дворче с многобройните цветя, и се заслуша в свиренето на момичето, седнало зад странното синьо пиано. Този път свиреше „Лунната соната“. Вдиша кристално чистия въздух, затвори очи, отпусна ръце и поклати глава. Докосна вратата и тихо я отвори.

Защо именно днес? Защо не в някой друг ден от последните пет години? Какво чаках, защо се бавих толкова? Защото. Хиляди „защото“. Защото винаги си се надявала нещата отново да станат такива, каквито бяха през първата година. Защото имаше периоди, макар и все по-редки, в които той беше великолепен дни, даже седмици наред, когато и двамата се чувствахте добре, светът бе целият в зелено и яркосиньо. Защото имаше моменти като снощи, когато той откриваше бронята си, оголвайки собствения си страх и жалката си самота, и казваше: „Нуждая се от теб и те обичам, не ме напускай, страхувам се без теб“. Защото понякога бе хубаво да плачат заедно и да се сдобряват, а след сдобряването винаги бяха добри един с друг през следващия ден и нощ. Защото беше хубав. Защото преди да го срещне, бе прекарала дълги години в самота. Защото не искаше отново да е самотна, но сега знаеше, че е по-добре да бъде сама, отколкото да живее така, защото едва вчера той унищожи пишещата й машина — не физически, не, но с мислите и думите си. И спокойно можеше да сграбчи самата нея и да я хвърли от моста в реката.

Не усещаше ръката си на вратата. Сякаш десет хиляди волта електричество бяха парализирали тялото й. Не усещаше краката си по плочките. Лицето й бе изчезнало, мислите й ги нямаше.

Той спеше, обърнат с гръб към нея. В стаята цареше зелен полумрак. Бързо и безшумно тя облече палтото си и провери чантичката. Дрехите и пишещата машина сега нямаха значение. Всичко в нея бе отекващ рев. Всичко бе като водопад, спускащ се в прозрачната пустота. Нямаше удар, нямаше сблъсък, а само бистра вода, падаща в пустотата, в друга пустота, следвана от още по-голяма пустота.

Стоеше до леглото и гледаше мъжа в него, познатата черна коса на тила, спящия му профил. Той се размърда.