Рей Бредбъри - Промеждутък в слънчевата светлина

— Да.

— Беше готова да паднеш в пропастта.

— Спрях автобуса на самия ръб.

— А ако не го беше направила? Щеше да те откара в някое забутано градче или в Мексико Сити, шофьорът щеше да се обърне и да ти каже в празния автобус, „Хайде, сеньора, всички да слизат“. Мълчание. „Хайде, сеньора, пристигнахме“. Мълчание. „Сеньора?“ Поглед в нищото. „Сеньора!“ Безизразен поглед към небето на живота, съвсем пусто, пусто… „Сеньора!“ Не помръдваш. „Сеньора“. Едва поемаш дъх. Седиш си, седиш, седиш, не помръдваш.

Дори не го чуваш. „Сеньора!“ — ще вика той и ще те дърпа, а ти няма да усещаш ръката му. Ще извикат полиция, но това ще е отвъд твоя кръг на възприятия, отвъд погледа, слуха и възприятията ти. Няма да чуеш дори тропота на тежките ботуши. „Сеньора, трябва да напуснете автобуса“. Не чуваш. „Сеньора, как се казвате?“ Устата ти е затворена. „Сеньора, трябва да дойдете с нас“. Седиш като каменен идол. „Дайте да видим паспорта ви“. Търсят в чантичката ти, която лежи в каменния ти скут. „Сеньора Мари Елиът от Калифорния. Сеньора Елиът?“ Ти се взираш в пустото небе. „Откъде идвате? Къде е съпругът ви?“ Никога не си се омъжвала. „Закъде пътувате?“ За никъде. „Пише, че е родена в Илинойс“. Никога не си се раждала. „Сеньора, сеньора“. Трябва да те изнасят като камък от автобуса. Няма да говориш с никого. С абсолютно никого. „Мари, аз съм, Джоузеф“. Не, вече е късно. „Мари!“ Много късно. „Познаваш ли ме?“ Много късно. Джоузеф. Не, не Джоузеф, късно е, твърде късно.

Точно така щеше да стане, нали?

— Да. — Разтрепери се.

— Ако не беше спряла автобуса, щеше да ставаш все по-тежка и по-тежка, нали? И все по-мълчалива и по-мълчалива, все по-пуста и по-пуста.

— Да.

— Сеньора — намеси се в мислите й мексиканският господин. — Приятен ден, не мислите ли?

— Да — отвърна тя едновременно на него и на мислите си.

Възрастният господин я закара направо до хотела, помогна й да слезе, свали шапка и й се поклони на сбогуване.

Тя му кимна и усети, че устните й произнасят някакви благодарности, но не го виждаше. Влезе като замаяна в хотела и се озова с куфара отново в стаята, от която бе излязла преди хиляда години. Мъжът й бе вътре.

Лежеше в слабата светлина на късния следобед с лице към стената, сякаш не бе мръднал през часовете, в които я нямаше. Даже не бе разбрал, че беше заминала, че бе стигнала до края на земята и се бе върнала. Даже не бе разбрал.

Стоеше, гледаше врата и тъмните му къдрици, приличащи на паднала от небето пепел.

После се озова в дворчето под горещите слънчеви лъчи. Някаква птичка се раздвижи в бамбуковия си кафез. Някъде в прохладния полумрак момичето свиреше валс.

Видя, но не забеляза как две пеперуди запърхаха и кацнаха в храста до ръката й, за да се слеят в едно. Усети как погледът й се премества към двете ярки златни неща върху зеления лист; крилете им се размахваха на бавни импулси. Устните й се размърдаха, ръката й се залюля безчувствено като махало.

Гледаше как пръстите й замахват във въздуха и се затварят върху двете пеперуди, стискат ги силно, още по-силно, най-силно. В гърлото й се надигна писък. Потисна го. Силно, по-силно, най-силно.

Усети как ръката й сама се отваря. Две ярки бучки и прашец паднаха върху блестящите плочи на двора. Погледна надолу към малките останки, след което рязко вдигна очи.

Момичето, което свиреше на пиано, стоеше в средата на градината и я гледаше ужасено.

Протегна ръка, за да докосне разстоянието, да каже нещо, да обясни, да се извини на момичето, на това място, на целия свят, на всички. Но момичето си отиде.

Небето бе изпълнено с дим, който се издигаше право нагоре и после обръщаше на юг към Мексико Сити.

Избърса прашеца от безчувствените си пръсти и заговори през рамо, без да знае дали мъжът в стаята я чува, без да престава да гледа дима в небето.

— Знаеш ли… може да опитаме довечера да идем до вулкана. Добре изглежда. Обзалагам се, че ще има много огън.

Да, помисли си тя. И този огън ще изпълни небето и ще пада навсякъде около нас, и ще ни стисне силно, по-силно, най-силно, след което ще ни пусне да паднем, и ще бъдем само огън и пепел, отнасяни на юг от вятъра.

— Чу ли ме?

Стоеше над леглото, вдигна юмрук, но така и не го стовари в лицето му.

© 1954 Рей Бредбъри

© 2008 Венцислав Божилов, превод от английски

Ray Bradbury

Interval in Sunlight, 1954

Сканиране: Mandor, 2008

Разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Рей Бредбъри. 100 разказа