Рей Бредбъри - Промеждутък в слънчевата светлина

Вцепеняването започна от върховете на пръстите. Усети как студът пълзи нагоре към китките, по ръцете към раменете, до сърцето й и нагоре по шията към главата. Бе съвсем безчувствена, като напарена с коприва и лед, надупчена с игли и съвсем куха отвътре. Устните й бяха като сухи цветчета, клепачите й станаха хиляди пъти по-тежки от желязото, всяка част от тялото й беше желязо, олово, мед и платина. Тежеше десет тона, всяка част бе невероятно тежка и под тази огромна маса смачкано, отчаяно борещо се за живот биеше сърцето й, трепереше и се мяташе като обезглавена кокошка. А дълбоко под варовика и стоманата на роботското й тяло се таеше нейният ужас и викът й, зазидан от всички страни; някой почукваше с мистрия от другата страна на стената, работата бе свършена, а най-нелепото, което видя, бе как собствената й ръка вдига мистрията, поставя последната тухла, загребва гъстия хоросан и зазидва собствения си затвор.

Устата й бе като от памук. Очите й горяха с черен огън като крило на гарван, заплющяха криле на лешояд, главата й натежа от ужас, изпълни се с желязо, устата бе запушена с невидим горещ памук; след това главата й сякаш хлътна между невъзможно тлъстите, макар да не виждаше никаква тлъстина, ръце. Ръцете й бяха оловни възглавници, торби с цимент, смазващи безчувствения й скут; ушите й бяха водопроводни кранове, в които виеше студен вятър; а навсякъде около нея, без да забелязват нищо, седяха пътниците и автобусът се носеше със скоростта на ракета през градчета и поля, през хълмове и царевични долини, отнасяше я с всеки изминал миг на милиони мили и десет милиона години от познатия живот.

Не бива да крещя, помисли си тя. Не! Не!

Главозамайването бе толкова силно, цветовете в автобуса, на ръцете и полата й бяха толкова посинели и почернели от отлива на кръв в главата й, че всеки миг щеше да рухне на пода под изненаданите и смаяни възгласи на наведените над нея пътници. Наведе много ниско глава и вдиша въздуха, миришещ на кокошки, пот, кожа, въглероден окис, тамян, на самотна смърт, вдиша го през медните ноздри и раздразненото гърло в белите си дробове, които горяха, сякаш бе глътнала неонова лампа. Джоузеф, Джоузеф, Джоузеф, Джоузеф.

Беше съвсем просто. Ужасът винаги е прост.

Не мога да живея без него, помисли си тя. Лъгах самата себе си. Нуждая се от него. Ох, Господи, аз, аз…

— Спрете автобуса! Спрете!

От вика й автобусът спря и всички полетяха напред. Започна да си проправя път през деца и лаещи кучета, размахваше тежките си ръце; чу как роклята й се разпаря, отново изкрещя, вратата се отваряше, шофьорът гледаше ужасен жената, която се препъваше към него като пияна; падна на чакъла, скъса чорапите си и остана да лежи, докато някой се навеждаше над нея; после започна да повръща. Пътниците изнесоха чантата й, тя им обясняваше между ридания и кашляне, че трябва да пътува натам — посочи назад към града, останал на милиони години и мили назад, а шофьорът на автобуса клатеше глава. Наполовина седна, наполовина легна край пътя, прегърнала куфара си, ридаеше, автобусът се извисяваше край нея в жегата и тя му замаха да продължи — давайте, заминавайте, какво ме гледате, ще хвана кола в обратна посока, не се безпокойте за мен, оставете ме, тръгвайте; и накрая вратата се затвори като разгънат акордеон, подобните на медни маски лица на индианците потеглиха и автобусът изчезна от съзнанието й. Тя остана да лежи и да плаче върху куфара още няколко минути, вече не чувстваше тежест и гадене, но сърцето й биеше бясно и усещаше студ, сякаш току-що бе излязла от зимно езеро. Стана, с малки стъпки изтътри куфара на отсрещната страна на пътя, олюляваше се, зачака кола; шест минаха покрай нея, седмата най-сетне отби и спря — скъп автомобил от Мексико Сити с представителен мексиканец зад волана.

— Към Уруапан ли сте? — учтиво попита той, без да откъсва очи от нейните.

— Да — най-сетне отвърна тя. — Към Уруапан.

И докато пътуваше в колата, умът й започна диалог сам със себе си:

— Какво е да си луда?

— Не знам.

— А знаеш ли какво е лудост?

— Не.

— Кой знае? Може би онзи студ бе началото?

— Не.

— А тежестта не беше ли част от нея?

— Млъквай.

— Крясъците лудост ли са?

— Не исках да става така.

— Но стана. Първо тежестта, мълчанието, причерняването. Ужасната пустота, празното пространство, тишината, самотата, отдръпването от живота, затварянето в самата себе си, нежеланието да погледнеш света и да говориш с него. Не ми казвай, че това не е начало на лудост.