Рей Бредбъри - Възпявам електрическото тяло!

— Хей… очите ти…

Очите й. Нейните прекрасни очи.

По-красиви дори от лазурита върху капака на саркофага и върху маската, която покриваше увитото й лице. И тези най-красиви очи на света сега гледаха спокойно и светло към нас.

— Очите ти — пошепна Тим, — са същият цвят като…

— Като какво?

— Като любимите ми топчета…

— Какво по-хубаво от това? — отвърна тя.

Този отговор не казваше нищо.

Погледът й се плъзна през светлия въздух по ушите ми, носа и брадичката.

— А ти, майстор Том?

— Аз ли?

— Ще станем ли приятели с теб? Май ще трябва, знаеш, щом ще се сблъскваме из къщата тая година.

— Аз… — Почнах и спрях.

— Ти, я! — каза Баба. — Ти си едно куче, което си мре да излае, само че има кост в гърлото. Виждал ли си такова нещо? Изглежда много тъжно и смешно едновременно. Ти се смееш, но се ненавиждаш, че се смееш. Викаш и се втурваш да му помогнеш и отново се разсмиваш, когато се разнесе първият нов лай.

Излаях мъничко смях, спомняйки си едно куче, един ден и някакъв кокал.

Баба се обърна и видя проснато на поляната старото ми хвърчило. Веднага разбра какво му е.

— Канапът е скъсан. Не. Трябва да имаш цяло кълбо. Така не се пуска хвърчило. Гледай сега!

Тя се наведе. Не знаехме какво щеше да прави. Как можеше роботът-баба да ни пусне хвърчилото? Тя се изправи с хвърчилото в ръка.

— Лети! — каза му тя като на птица.

И хвърчилото литна.

По-точно тя го пусна по вятъра с широк замах.

Тя и хвърчилото бяха едно цяло.

Защото от върха на показалеца й бликна тънка бляскава паяжинна нишка, полуневидим въдичарски конец, свързан с хвърчилото, а то се зарея на сто, не, на триста, о, не, на хиляда метра нагоре в лятната мараня.

Тимоти завика. Агата, разкъсвана между желанието да приближи или да се скрие, възкликна от верандата. И аз, с цялата си зрелост на моите тринадесет години, макар че се мъчех да не изглеждам впечатлен, пораснах високо-високо и усетих как подобен вик взриви дробовете ми и избухна навън. Виках и крясках цял куп глупости за това, колко ми се иска да имам такъв пръст, от който като от макара да мога да се развия и да се провра между облаците в небето, самият аз превърнал се в лудо хвърчило.

— Ако смятате, че това е високо — каза Електрическото създание, — вие просто нищо не знаете. Гледайте сега!

И със свистене, съскане и бръмчене въдичарският конец запя нагоре. Хвърчилото изплува още хиляда метра нагоре. И още хиляда, докато накрая се превърна в петънце, в червена конфетка, танцуваща в същите тия ветрове, които разнасяха около земята реактивни самолети или променяха времената в по-нататъшното съществуване…

— Невероятно! — възкликнах аз.

— Нали? — Тя спокойно гледаше пръста си, от който се разплиташе безкрайната нишка. — Направих го, понеже беше нужно да го сторя. Вътре има течност като в паяк. На въздуха тя се втвърдява и става истински конец…

И когато хвърчилото се превърна само в нещо умозрително, чезнеща прашинка в периферното зрение на боговете, ако цитираме по-старите мъдреци, чак тогава Баба, без да се обръща, без да погледне и без да си позволи да засегне с докосване, попита:

— Е, Абигейл…?

— Агата! — последва рязък отговор.

О, мъдра жена, да победи с това леко дразнение, с този мъничък гняв.

— Агата — каза Баба, нито прекалено нежно, нито твърде лековато, а някъде по средата, — а с теб как ще караме?

Тя откъсна нишката и я омота около юмрука ми три пъти, тъй че аз се оказах привързан към небето чрез най-високото, повтарям, най-високото хвърчило в цялата световна история! Ех, само като го покажа на приятелите! — помислих си. — Ще позеленеят. Като кисели зелени ябълки ще станат.

— Агата?

— Без мен! — отвърна Агата.

— Без мен — обади се някакво ехо.

— Трябва да има някакъв…

— Никога няма да станем приятели! — каза Агата.

— Няма да станем приятели — повтори ехото.

Тимоти и аз трепнахме. Откъде идваше това ехо? Дори Агата показа изненадана чело иззад парапета на верандата.

Огледахме се и тогава видяхме.

Баба беше свила длани на фуния пред устата си като раковина, и от тази раковина се разнасяше ехото.

— Никога… приятели…

И още веднъж бавно и замиращо:

— Приятели…

Всички се наведохме да чуем по-добре.

По-точно ние, двете момчета, се наведохме.

— Не! — извика Агата.

И избяга в къщата. И затръшна вратата.

— Приятели… — повтори ехото от раковинните длани. — Не…

И някъде далеч, по бреговете на някакво вътрешно море, чухме да се затръшва мъничка врата.