Рей Бредбъри - Възпявам електрическото тяло!

И както обикаляха очите ни по йероглифите, в един и същи миг и тримата открихме:

— Я, какви знаци!

— Да, следи от кокошка!

— И птици, и змии!

Те не разказваха приказки от миналото.

Това бяха йероглифи на бъдещето.

Това бе първата царица-мумия през всички времена, чиито папирусови знаци изписваха следващите месеци, сезон, следващата година, живота, който идва.

Тя не тъгуваше за отминалото време.

Не. Тя възхваляваше светлите нови азбуки, които щяха да научат хората и които вече готови чакаха да бъдат извадени и въведени в обръщение.

Отпуснахме се на колене в преклонение пред тези вероятни времена.

Изучавахме до подробности първо едната ръка, после другата, докосвахме, опипвахме и разглеждахме знаците.

— Гледай, гледай, това съм аз! Аз в шести клас! — каза Агата, която още беше в пети. — Виждаш ли момиче с моя цвят на косата и със същия кафяв костюм като моя?

— А ето ме мен в последния клас на гимназията! — каза Тимоти, който сега беше съвсем малък, но се източваше просто със седмици и много се перчеше с това.

— А пък това съм аз — казах тихо и топло. — Вече в университета. Гледай — момчетата с очила и вече почнали да пускат шкембе. Да, бе, дявол да го вземе — изсумтях. — Аз съм.

Саркофагът предвещаваше зими напред, разпилени пролети, есени, преминаващи целите в златни, ръждиви и бакърени листа като монети и над всичко — блестящият символ на слънцето, вечното лице на дъщерята на Ра, неизменно над нашия хоризонт, една илюминация, която накланяше нашите сенки към по-добър край.

— Хей! — извикахме тримата едновременно, след като бяхме прочели и препрочели драскулките, разказващи нашето бъдеще, като видяхме линиите на живота и на любовта, тъй недопустими, извиващи се в серпентини една над друга, една в друга, разделящи се. — Хей!

И като в спиритически сеанс, без да си казваме какво да правим, ние едновременно вдигнахме блестящия капак на саркофага, който нямаше никакви панти, а се отлепи като две захлупени една върху друга чаши. Оставихме го настрани.

В саркофага, естествено, беше истинската мумия!

Тя беше като образа, отлян на капака, но нещо повече — по-красива, по-вълнуваща, поради човешките размери и цялата бе обвита в нови свежи ленени бинтове, вместо в някакви стари прашни савани.

Върху скритото й лице имаше идентична златна маска, по-млада от първата, но някак си странно по-мъдра от нея.

А бинтовете, които обвиваха крайниците й, имаха три различни вида символи: едно момиче на десет, едно момче на девет и едно друго момче на тринадесет години.

Отделна лента за всеки от нас!

Спогледахме се окуражително и внезапно избухнахме в смях.

Никой не се пошегува на глас, но и тримата си помислихме:

Тя цялата е повита с нас!

И не ни пукаше. Шегата ни хареса. Харесваше ни тяхното хрумване да ни направят съучастници в церемонията, която извършвахме сега, като всеки от нас разпозна и почна да развива собствената си серпентина от фина материя.

Поляната скоро се превърна в планина от ленти.

Жената под покривалото лежеше и чакаше.

— О, не! — извика изведнъж Агата. — Тя също е мъртва!

Тя побягна. Спряхме я.

— Идиотка! Тя не е мъртва, нито жива. Къде ти е ключът?

— Кой ключ?

— Ключът, глупачке, който човекът ти даде, за да я курдисваме.

Ръцете й вече сновяха под блузката, където висеше символът на някаква вероятно нова религия. Тя го беше закачила на синджирче на врата си, въпреки собственото си скептично мърморене. Извади го в запотената си длан.

— Хайде де! — каза Тимоти. — Пъхни го!

— Само че къде?

— О, за бога! Както ти каза човекът — вдясно, под мишницата или в лявото й ухо. Дай на мен!

И задъхан от нетърпение, той сграбчи ключа. Дълго не можеше да намери необходимото отверстие, шареше по главата и гърдите на простряната фигура и накрая, може би просто по инстинкт, или по чиста случайност, или може би защото вече му идеше да прати по дяволите цялата работа, той пъхна ключа през последния пласт ленти в пъпа.

И в същия миг: Брррръммммм!

Клепачите на нашата Електрическа баба отскочиха!

Нещо забръмча и почна да се върти. Сякаш Тимоти с вбесяващо ръгане бе разровил гнездо стършели.

— О, нека аз! — изхриптя Агата, виждайки, че той бе спечелил играта.

Тя нетърпеливо завъртя ключа.

Ноздрите на Баба се разшириха! Тя сякаш всумтяваше пара и изсумтяваше пламъци!

— Аз! — извиках и грабнах ключа, така го за-вър-р-ртях!

Красивите устни на жената се разпукнаха.