Рей Бредбъри: Възпявам електрическото тяло!

— Аз!

— Аз!

— Аз!

Баба се надигна и седна.

Отскочихме назад.

Макар да знаехме, че ние я бяхме съживили.

Тя се роди, роди се .

Главата й бавно се завъртя от край до край. Тя се прозя. Раздвижи устни. И първото нещо, което каза, беше:

Смях.

Макар че преди миг бяхме отскочили назад, сега лудешкият звук ни притегли по-близо, за да надзърнем като в яма, където държат ония смахнати хора с дресирани змии.

Това беше прекрасен смях, пълен, богат и сърдечен, ни най-малко присмехулен, а съучастнически. Той говореше, че светът е едно смахнато място, странно, невероятно, дори абсурд, ако щете, но въпреки всичко — чудесно. Тя нямаше да мечтае за друг, нито щеше да поиска да се върне в съня си.

Сега вече тя бе жива. Ние я съживихме. И тя щеше да приеме всичко с възторжен вик.

Така и стори. Излезе от саркофага си, от обвиващите я савани, стъпи на земята, отърси се и се огледа наоколо, сякаш търсеше огледало. И го намери.

Отражението в очите ни.

Не се смути, а по-скоро остана доволна от това, което откри там. Смехът й постепенно преля в една озадачена усмивка.

Защото Агата от момента на раждането й бе избягала и се криеше на верандата. Електрическата Персона се престори, че не забелязва.

Обърна се бавно на зелената поляна близо до сенчестата улица, замислено разгледа всичко наоколо с новите си очи, ноздрите й потрепваха, сякаш вдишваше истинския въздух на първото си утро в прекрасната Градина, без никакво намерение да изпорти играта, като отхапе ябълката…

Спря поглед на брат ми.

— Ти трябва да си…?

— Тимоти. Тим — заяви той.

— А ти сигурно си…?

— Том — отвърнах аз.

И пак колко хитро от страна на Фанточини! Те знаеха. Тя знаеше. Но я бяха научили да се прави, че не знае. По този начин щяхме да се чувстваме страхотно, като си мислим, че ние сме нейните учители, които й казват вече известни за нея неща. Ама че хитро и мъдро.

— Нямаше ли още едно момче? — попита жената.

— Момиче! — извика откъм верандата възмутен глас.

— Което се казваше Алиса…?

— Агата! — Далечният глас, който отначало бе само засегнат, сега беше истински разгневен.

— Алгернон, значи?

— Агата, бе! — Сестра ни, която се беше показала, се шмугна обратно зад саксиите да скрие пламналото си лице.

— Агата. — Жената произнесе думата с истинска обич. — Е, Агата, Тимоти и Томас, сега нека ви погледам .

— Не — каза Тимоти. — Нека ние да те погледаме. Хей…

Гласовете ни се изхързулиха обратно в гърлата.

Приближихме към нея.

Обикаляхме в широки бавни кръгове, движейки се по границите на нейната територия. А нейната територия се разпростираше дотам, докъдето се чуваше бръмченето на топлия летен кошер. Защото точно тъй звучеше. Това беше най-характерният й тон. Тя издаваше същия звук като сезона, като ранната юнска утрин, когато светът се пробужда и открива всичко тъй съвършено, фино, в пълен унисон и равновесие, без никакви несъответствия. Още преди да отвориш очи, вече знаеш, че днес ще бъде един такъв ден. Казваш на небето какъв цвят да бъде и то такъв става. Казваш на слънцето как да извива пътя си през листата и откъде точно да минава, за да изтъче килими от светлина и сенки върху свежата поляна, и то така и се провира. Пчелите са най-ранобудни от всички, те вече са тръгнали към полските ниви, отиват и се връщат, носят се из въздуха целите в златен мъх, целите накичени с цветен прашец, като еполети, от които се стичат нишки нектар. Не ги ли чуваш, като минават? и се реят? и танцуват на своя език? и разказват къде са сладките смоли, сиропите, които карат мечките да лудуват и да се задрусат тромаво с обемистия си възторг; непроизнесените сокове, които карат момчетата да се гърчат, а момичетата да скачат от леглата си, за да зърнат с крайчеца на окото собствените си делфинни извивки, мярнали се в топлия въздух сякаш оголени от светкавица и застинали навеки в една встъклена вълна.

Така ни изглеждаха сега нещата с нашата електронна приятелка, тук, на новата поляна в разгара на този изключителен ден.

Тя беше нещо, което ни привличаше, подмамваше, изучаваше ни и ни влизаше под кожата, помнеше всичко, което не може да се запомни; нещо, от което толкова се нуждаехме и чиято грижовност долавяхме.

Тимоти и аз, тоест Том.

Агата остана на верандата.

Но и нейната глава скоро цъфна иззад парапета, а очите й следяха всичко, което ставаше и се говореше.

А всичко, което ставаше и се говореше, бе възклицанието на Тим: