Рей Бредбъри - Възпявам електрическото тяло!

А в това време те ни караха да чакаме.

Така изстрадахме юни.

Така преседяхме юли.

Така изхленчихме август, докато на 29-ти Тимоти каза: „Имам чувството, че…“ и след закуската излязохме и седнахме на поляната.

Може би сме доловили нещо в думите на татко от предишната вечер или сме заловили някой особен лукав поглед към небето или към автобана, който бе почукал кратичко и после пак се бе скрил във втренчените му очи. Или може би просто от начина, по който вятърът вееше прозрачните пердета над леглата ни, изпращайки цяла нощ някави призрачни послания.

И тъй ние внезапно се бяхме озовали на тревата, Тимоти и аз, а пък Агата остана горе на верандата, скрита зад саксиите с мушкато, и се преструваше, че не я интересува.

Не й обръщахме внимание. Покажехме ли й, че я забелязваме, тя ще се скрие, затова седяхме и гледахме в небето, където не се движеше нищо, освен птиците и по-нагоре във висините реактивните самолети. Поглеждахме и автобана, където някоя от хилядите коли можеше внезапно да ни връчи нашия Специален дар… но… нищо.

По обед дъвчехме тревички и лежахме по гръб.

В един часа Тимоти примигна.

И тогава с невероятна точност то стана.

Сякаш хората на Фанточини познаваха степените на повърхностното ни напрежение.

Всички деца са спортисти на водни ски. Всеки ден ние се плъзгахме по повърхността на езерцето, непрекъснато заплашвайки да я пробием и да изчезнем извън обсега на повикването, да потънем в себе си.

Прости ни, господи, ти сигурно си знаел, че нашето дълго чакане трябваше да свърши още тази минута, още тази секунда! и нито миг по-късно.

Точно в този момент, повтарям, облаците над къщата широко се разтвориха и пропуснаха един хеликоптер, сякаш Аполон прекоси с колесницата си Митологическите небеса.

И машината Аполон се гмурна през собствения си летен бриз, облъхвайки хладните ветрове с горещи, развявайки косите ни, вдигна веждите ни и превръщайки косата на Агата, която седеше на верандата, опря във въздуха над поляната като огромен див хибискус 1 1 Тропическо растение от рода на слезовите с големи ярки цветове (hibiskus). Б.пр. , после извади плавно до край едно чекмедже от дъното си и остави на тревата колет с грамадански размери, после без никаква благословия или сбогуване той отплува право нагоре, разкъсвайки спокойния въздух с щури десет хиляди оборота, олюля се като поддържан от въздуха дервиш и отлетя, за да се налудува на някое друго място.

Дълго време Тимоти и аз стояхме слисани с очи в опакованата пратка, после видяхме на капака от суров бук прекрепен един лост, разгледахме го и почнахме да разкъртваме сандъка, в скърцане и писък дъските една по една падаха настрани, а Агата се промъкна наблизо да гледа и аз помислих: слава богу, слава богу, че Агата никога не е виждала ковчега, с който замина мама, не е виждала нито сандъка, нито гробището, нито пръстта, само думите в голямата църква, но никакви сандъци, никакви сандъци като този…!

Тимоти и аз въздъхнахме. Агата, която бе между нас, също въздъхна.

Вътре в огромния буков колет се намираше най-красивата измислица, която някой някога е мечтал и създавал.

Вътре се намираше най-съвършеният дар за всяко дете от седем до седемдесет и седем години.

Дъхът ни спря. После го пуснахме да излезе с викове на възторг и преклонение.

В отворения сандък имаше…

Една мумия.

Или по-точно — сандък за мумия, саркофаг!

— О, не! — Щастливи сълзи изпълниха очите на Тимоти.

— Не може да бъде! — каза Агата.

— Ама да, моля ти се!

— И това е съвсем наше?

— Съвсем наше!

— Трябва да има грешка!

— И сигурно ще си го поискат обратно!

— Няма да им го дадем!

— Гледай, гледай, това истинско злато ли е? Истински йероглифи! Пипни да видиш!

— Нека и аз!

— Също като в музеите! Като в музеите.

Бръщолевехме и тримата един през друг. Някакви сълзи паднаха от очите ми и заваляха по сандъка.

— О, ще размият боите!

Агата забърса дъжда.

Златната маска на женско лице, излята върху капака на саркофага, ни погледна с най-чистата усмивка, която наподобяваше нашата собствена радост, усмивка, която сякаш попи непреодолимия изблик от обич, който смятахме загубен завинаги, но сега, затоплен от слънцето, бе излязъл на повърхността.

Слънчевият метал, от който бе отлято и гравирано лицето й с деликатните ноздри и уста, едновременно строга и нежна, бе в същност най-чисто злато, а очите й, закрепени във вдлъбнатините си, бяха сапфирни, аметистови или лазуритни, а може би и трите взети заедно, смесени и запоени; тялото й бе покрито с лъвове, очи и гарвани, а ръцете й бяха сключени на гравираната й гръд. Едната й длан стискаше камшик, сякаш за да държи хората в подчинение, а другата държеше едно фантастично лютиче, което прави хората покорни на любовта, тъй че камшикът става ненужен…