Рей Бредбъри - Възпявам електрическото тяло!

Тогава избухнахме. От месеци не бяхме се смели. И сега от моите най-обикновени думи всички зареваха, завиха и се запревиваха от смях. Отворих уста и също се развиках весело.

— Аз… — кривеше лице Агата, неспособна да проговори.

— Вярно е, че точно сега ние имаме нужда от нещо подобно — каза Тимоти.

— Аз нямам определено мнение по въпроса — заявих в съвършен папски стил.

— Явно има само един изход — каза Агата. — И той е да опитаме.

— Но кажете ми какво ще бъде, когато свърши този разговор и истинската ни майка се върне у дома?

От нас едновременно се откъсна един стон, сякаш някой е един изстрел бе улучил всички ни в сърцето.

Едва ли някой от нас престана да плаче цялата нощ.

Беше ясен, блестящ ден. Хеликоптерът ни носеше в лек тръс нагоре-надолу между небостъргачите и накрая спря, за да скочим от седлото му на покрива на една сграда, над която в небето се виждаше огромен надпис:

— Какво значи Фанточини? — попита Агата.

— Това е италианска дума, която означава предугаждащи кукли, май, или човешка мечта — каза татко.

— Какво значи предугаждащи?

— ОПИТВАМЕ СЕ ДА ОТГАТНЕМ ВАШИТЕ МЕЧТИ — отвърнах аз.

— Браво! — каза татко. — Шест плюс!

Аз засиях.

В асансьора ние потънахме надолу, а в това време стомасите ни се издигнаха нагоре. Излязохме и стъпихме на подвижна пътека, която течеше като синя вълнена река към едно гише с различни табелки:

— Зайци по стената ли?

Свих пръсти в профил, сякаш ги държах пред пламъка на свещ и размърдах „ушички“.

— Ето ти заек, ето ти вълк, а това е крокодил.

— А-а, да! — каза Агата.

Доближихме до щанда. Наоколо се носеше тиха музика. Някъде иззад стените се чуваше водопад от приглушени механични шумове. Като бяхме на щанда, светлината се промени и ни направи да изглеждаме по-топли и по-щастливи, въпреки че си бяхме изстинали.

От всички страни около нас в кутии и ниши или висящи на конци и канапчета от тавана имаше кукли, марионетки и полупрозрачни Балинезийски кукли с две бамбукови пръчици, които, раздвижени на лунната светлина, превръщат в акробации най-потайните ти кошмари или сънища. На минаване покрай тях лъхът от нашите тела разлюляваше всевъзможните обесени на бесилки души. Приличаше на онова огромно линчуване по английските кръстопътища от преди четиристотин години.

Виждате ли? Всичко си знам по история.

Агата примигваше отначало недоверчиво, после с благоговение и накрая с възмущение.

— Ако това са те, по-добре да си отиваме.

— Тц! — каза татко.

— Ами — запротестира тя, — преди две години ти ми донесе една такава глупост на конци и до вечерта те се омотаха в един милион възли. И я хвърлих през прозореца.

— Търпение — каза татко.

— Ще гледаме да измислим тогава нещо без канапчета.

Това го каза човекът зад гишето.

Обърнахме се, за да го поздравим.

Подобно човек от Погребално бюро, той има̀ съобразителността да не се засмее. Децата се смущават от възрастни, които се смеят прекалено много. Те веднага подушват в тях някаква неловкост.

Без да се усмихва, но не и навъсено или с тон на владика, човекът се представи:

— Гуидо Фанточини, на вашите услуги. Ето с какво разполагаме, мис Агата Симънз, единадесетгодишна.

Страшен вятър й направи!

Той знаеше, че Агата е само на десет години. Дайте на някое дете година в повече и вие вече наполовина сте го спечелили. Агата порасна с два сантиметра. Мъжът продължи:

— Ето, вземи.

И постави в дланта на Агата златно ключе.

— Да не би да се курдисват, вместо да се движат на конци?

— Курдисват се — кимна мъжът.

— Ей, че го каза! — възкликна Агата.

Което бе нейната учтива форма за „Дрън-дрън!“

— Самата истина. Това е ключето за вашата електрическа баба. „Най-красивата избраница“, тип „Направи си сам“. Всяка сутрин ще я навивате. Вечер ще я спирате. Това ви се поверява на вас. Вие сте Пазителите на ключа.

Тя гледаше недоверчиво дланта си. Човекът натисна ключето в дланта й и я сви.

Погледнах го. Той крадешком ми намигна, сякаш каза: „Е, все пак… смешно нещо са ключетата, а?“

Смигнах му в отговор, преди Агата да вдигне глава.

— Къде се пъха?

— Ще видите, като му дойде времето. Може би на пъпа, или в лявата ноздра, или пък в дясното ухо.

Лудо се разсмяхме. Човекът стана.

— От тук, моля. Стъпете внимателно на течението. Да, по водата, ей тук.