Рей Бредбъри - Възпявам електрическото тяло!

— Снощи Баба ми чете малко Дикенс: „Дрън-дрън“, „Глупости“, „Мътните да го вземат“, „По дяволите“ и други. Много си умен за възрастта си, Тим.

— По дяволите, умен! Съвсем очевидно е, че колкото повече Агата почва да харесва Баба, толкова повече се намразва за това, че я харесва и толкова по-вече почва да се страхува от цялата работа и в края на краищата още повече намразва Баба.

— Може ли някой да обича някого толкова, че да го намрази?

— Разбира се, глупчо.

— Защото се разкриваш повече ли? Предполагам, че намразваш хората, когато те карат да се чувстваш оголен, искам да кажа, като ти изваждат на открито недостатъците. Но пък така трябва да се играе играта. Искам да кажа, че не може просто да обичаш хората, Ти трябва да ги ОБИЧАШ с удивителни знаци.

— Ти самият си прекалено умен за такъв тъп човек като теб — каза Тим.

— Хиляди благодарности.

Отидох да погледам как Баба лавираше гъвкаво в сраженията си с „Какво е нейното име?“, водени с находчива тактика.

Какви вечери имаше само в нашата къща!

По дяволите, не само вечери, но и какви обеди, какви закуски!

Винаги нещо ново и мъдро и същевременно някак старо и познато. Никога не ни питаха, защото ако питаш децата какво искат, те не знаят, а ако им кажеш какво ще им се поднесе, те веднага отхвърлят предложението. Всички родители го знаят. И затова непрекъснато се води една подмолна война, която ежедневно трябва да се спечелва. А Баба знаеше как да печели без да изглежда триумфираща.

— Ето ви Загадъчна закуска номер девет — ще каже тя, сервирайки. — Съвършено отвратителна, изобщо не си струва труда да се занимавате с нея, чак ми се повдигаше, докато я приготвях!

И макар че се чудехме как може да му се повръща на един робот, едва чакахме да ометем всичко.

— А това е Гаден обяд номер седемдесет и седем — обявяваше тя. — Направен от найлонови пазарски чанти и гума от седалките в театъра. Измийте си зъбите след ядене, иначе цял ден ще ви горчи.

И ние се блъскахме за още.

В такива моменти дори Абигейл-Агамемнон-Агата приближаваше и обикаляше около масата, а татко навакса петте килограма, които бе смъкнал, и страните му порозовяха.

Ако А. А. Агата не идваше за ядене, то й беше оставяно пред вратата с череп и кръстосани кости на малкото знаменце, забучено в печената ябълка. Миг след като бе оставян подносът, яденето изчезваше.

Друг път Абигейл А. Агата ще прелети през трапезарията, ще клъвне трошички от чинията си и ще отлети обратна.

— Агата! — ще я повика татко.

— Не, почакай — казваше тихо Баба. — Тя сама ще дойде. И ще седне на масата. Това е въпрос на време.

— Какво й става? — питах аз.

— Ами откача глупачката — отвръщаше Тимоти.

— Не, страхува се — казваше Баба.

— От теб ли? — питах аз учудено.

— Не толкова от мен, колкото от нещата , които мога да направя — отвръщаше тя.

— Но ти не би направила нищо, за да я засегнеш!

— Не, но тя мисли, че мога. Трябва да изчакаме, докато сама разбере, че опасенията й са неоснователни. Ако се проваля, чисто и просто ще се изпратя на смазване и опресняване на знанията.

Избухнахме в смях. Агата се криеше в хола.

Баба сервира на всеки, после седна на масата срещу татко и се запреструва, че яде. Никога не разбрах, нито попитах, нито поисках да узная какво правеше с храната. Тя беше вълшебник и храната просто изчезваше.

И по време на изчезването татко коментираше:

— Никога досега не съм ял такова нещо. Само веднъж в един малък френски ресторант, близо до кафенето „Les Deux Magots“ в Париж преди двадесет, о, двадесет и пет години! — Очите му внезапно се препълниха със сълзи. — Как го правиш? — попита накрая той, оставяйки ножа и вилицата и погледна през масата към това забележително създание, този механизъм, тази… какво? жена?

Баба прие поздравленията му, подържа ги като подаръци в празните си вече ръце и простичко отвърна:

— На мен са ми дадени неща, които после давам на вас. Аз не съзнавам , че давам, но така се оказва. Питате ме какво съм? Ами, машина. Но дори в този отговор ние виждаме нещо повече от машина, нали? Аз съм хората, които са ме измислили, планирали, конструирали и накрая са ме пуснали в действие. Тъй че аз съм хора. Аз съм всички тези неща, които те са искали да бъдат и може би не са могли и затова са създали това голямо дете, тази чудесна кукла, която ще възпроизведе тези неща.

— Странно — обади се татко. — В моето детство се бе вдигнала такава врява срещу машините. Машините били лоши, те били зло и щели да дехуманизират…