Рей Бредбъри - Възпявам електрическото тяло!

— А защо ти никога не грешиш, ти си съвършена, ти си по-добра от всички!

Гласът дойде от хола между кухнята и трапезарията, където знаехме, че долепена до стената стои Агата, слушаше и сега не се стърпя и избухна.

Баба дори не се обърна по посока на гласа, а продължи спокойно, отправяйки думите си към цялото семейство на масата.

— Не, не съм съвършена. Какво в същност значи съвършенство? Но едно нещо знам: тъй като съм механизъм, аз не мога да бъда алчна, ревнива, зла и дребнава. Аз не се изкушавам от силата заради самата сила. Скоростта не ме влудява. Сексът не ме подгонва бясно по света. Имам време и нещо повече от време за да събирам информацията, от която имам нужда, за да запазя чист, цялостен и непокътнат идеала си. Кажете ми стойностите, които искате, кажете ми Идеала, който търсите, и аз ще намеря, събера и съхраня добрите неща, които ще служат на всички ви. Кажете ми какви искате да бъдете: мили, обичащи, внимателни, уравновесени, човечни… и ме пуснете напред да изследвам пътищата, по които ще стане така. Вземете ме като лампичка, която ще осветява всички посоки в мрака пред вас. Аз мога да водя вашите стъпки.

— Значи — обади се татко, избърсвайки уста със салфетката, — по времето, когато всички са заети да измислят лъжи…

— Аз ще казвам истината.

— Тогава, когато ние мразим…

— Аз ще продължавам да ви давам обич, което означава внимание, което означава да знам всичко за вас, всичко, всичко, всичко за вас и вие да знаете, че аз знам и нещо повече — никога на никого няма да кажа, да знаете, че това ще остане като топла тайна между нас, тъй че вие никога няма да се страхувате от моето цялостно познание.

През това време Баба разчистваше масата, обикаляше и прибираше чиниите, поглеждаше на минаване всяко лице, докосваше ту Тимоти по бузата, ту моето рамо със свободната си ръка, която течеше наоколо, и гласът й бе спокойна река от сигурност, протичаща през нашия нуждаещ се дом и живот.

— Да, но въпреки всички тия приказки за обич, внимание и други такива… — обади се татко, спря я и я погледна право в очите. Пое си дъх. Лицето му потъмня. Накрая довърши: — За бога, ти не си вътре в нещата!

Той посочи главата й, лицето, очите, скритите чувствителни елементи зад тях, миниатюрния склад и мъничките хранилища.

— Ти не си вътре в нещата! — повтори той.

Баба изчака едно, две, три безмълвни туптения.

После отвърна:

— Не. Но вие сте. Ти, Томас, Тимоти и Агата. Каквото и да кажете, каквото и да направите, аз го съхранявам, отделям го настрани в съкровищницата. Аз ще бъда всичко онова, което едно семейство забравя, че е, но чувства и полу си спомня. Ще ви служа по-добре от старите семейни албуми, които прелиствате и си казвате: това беше онази зима, а това беше еди коя си пролет. Аз ще ви възвръщам това, което забравяте. И въпреки че още стотици хиляди години може да продължават споровете: Какво е любовта? може би ще открием, че любовта е способността на някого да ни върне към самите нас. Може би любовта е някой, който ни е виждал, помни ни и ни връща обратно на нас самите мъничко по-добри, отколкото сме дръзвали да се надяваме и мечтаем.

Аз съм фамилната памет, а може би един ден ще стана и паметта на човешката раса. Аз винаги съм налице, на вашето повикване. Аз не се познавам . Аз нямам нито осезание, нито вкус, нито чувства, наистина. И все пак аз съществувам. И моето съществуване е предназначено да увеличи вашата способност да усещате, вкусвате и чувствате. Не е ли любовта някъде в това взаимодействие? Добре…

Тя продължаваше да обикаля около масата, почистваше и подреждаше нито с противно покорство, нито скована от гордост.

— Какво знам аз?

Преди всичко следното: лошото в повечето семейства е, че някое от децата остава пренебрегнато. Изглежда няма време за всеки. Е, а аз на всички ви давам еднакво. Аз споделям с вас моите познания и отделям внимание на всеки. Бих искала да съм огромна топла торта, току-що извадена от пещта, от която на всеки се пада еднакъв пай. Никой няма да остане гладен. Погледни! — вика някой и аз поглеждам. Чуй! — вика друг и аз слушам. Хайде да изтичаме до реката! — вика трети и аз тичам. А привечер не съм изморена и раздразнителна, тъй че не почвам да ви хокам ядосано. Очите ми остават ясни, гласът ми силен, ръцете здрави, грижите ми — непрестанни.

— Но ти не си вътре — каза татко с отслабнал глас, полуубеден, изваждайки последния си слаб аргумент, — що се отнася до любовта…