Рей Бредбъри - Възпявам електрическото тяло!

В последния летен ден на последната година я видяхме да седи в хола с различни пакети и куфари, плетеше и ни чакаше, и макар че ни бе говорила често за това, сега, когато дойде това време, ние бяхме изненадани и шокирани.

— Бабо! — извикахме ние. — Какво си намислила?

— Ами заминавам за колежа, така да се каже, точно като вас — отвърна тя, — при Гуидо Фанточини, при семейството.

— Какво семейство?

— Ами моето семейство от Пинокиовци, както отначало на шега ни наричаше той. Пинокиовците и той, Джепето. А по-късно ни даде собственото си име: Фанточини. Тук вие бяхме моето семейство. А сега се връщам към моето по-голямо семейство там, при моите братя и сестри, лели и братовчеди, всичките роботи, които…

— Които какво правят? — попита Агата.

— Зависи. Различни неща — отвърна Баба. — Някои стоят, други се мотаят. Други отиват на смазване или разглобяване и частите им се разпределят по други машини, които имат нужда от поправка. Те ще ме прегледат и ще преценят дали и аз имам нужда или не. Може да се окаже, че съм точно тази, от която ще имат нужда за утре и аз ще замина да отглеждам друго котило деца и да им разправям друга партида глупости.

— О, теб няма да те смазват и разглобяват! — възкликна Агата.

— Не! — викаше Тимоти.

— Какво можем да направим за теб…? — попита Агата.

Баба спря да се люлее, погледна куките и шарките на ярката прежда.

— Добре, нямаше да ви кажа, но щом ме питате, ще ви кажа. Срещу съвсем мъничко заплащане там има една стая, гостната на Семейството, голяма затъмнена стая, тиха и чудесно обзаведена, където има около тридесет-четиридесет електрически жени, стоят си там и се люлеят в столовете си и приказват, всяка на своя ред. Аз не съм била там, понеже съм така да се каже новородена, все пак сравнително нова. Срещу малко заплащане, съвсем мъничко, по един месец в годината аз ще мога да бъда там с подобните на мен, ще се изслушваме една друга какво сме научили от света и аз на свой ред ще им разкажа какво е било с Том, Тим и Агата, колко хубаво ни е било и колко сме били щастливи. Ще им разкажа и какво съм научила от вас.

— Но… нали ти нас ни учеше!

— Наистина ли тъй мислиш? — попита тя. — Не, точно обратното е и дори още по-обратно, и двете страни се учеха. И сега всичко е тук, всичко, за което сте избухвали в сълзи и всичко, на което сте се смели, всичко това съм го скътала. И ще го разкажа на другите, както и те ще ми разправят за своите момчета, момичета и животни. Ще седим там и с всяка година ще ставаме все по-мъдри, по-спокойни и по-добри. Така ще бъде и след десет, двадесет и тридесет години. Семейните познания ще се удвоят, утроят, ще се учетворят и мъдростта ще се съхранява. А ние ще чакаме там във всекидневната, ако някога ви потрябваме за вашите собствени деца в случай на заболяване, загуба или, боже опази, смърт. И така ще живеем остаряващи, без в същност никога да станем стари и все повече ще се приближаваме към времето, когато в един ден ще заживеем живота, който отговаря на първото ни, дадено на шега, странно име.

— Пинокиовците ли? — попита Тим.

Баба кимна.

Разбрах какво искаше да каже. Денят, когато според старата приказка Пинокио се е оказал достоен да го дарят с живот. И ги видях в бъдните години, едно безчислено семейство от Пинокиовци, продавани и препродавани, които шепнат и споделят своите познания в огромните салони на философията в очакване на този ден. Денят, който може никога да не дойде.

Баба сякаш прочете тази мисъл в очите ни.

— Ще видим. Просто ще поживеем и ще видим.

— О, Бабо — разхлипа се Агата и заплака тъй, както от години не бе плакала. — Ти няма защо да чакаш. Ти си жива. За нас ти винаги си била жива.

И тя прегърна възрастната жена, прегърнахме я всички в един безкраен миг, после отлетяхме в небето към далечните училища и годините, а последните й думи, преди хеликоптерът да ни отнесе в есента, бяха:

— Когато остареете съвсем и отново станете по детски мънички, с детски движения и копнежи и имате нужда да ви хранят, само пожелайте старата си учителка-гувернантка, глупавата ви и все пак мъдра приятелка, просто пратете за мен и аз ще се върна. И ние отново ще заселим детската стая, не се страхувайте.

— О, ние никога няма да остареем! — извикахме. — Това никога няма да стане!

— Никога! Никога!

И заминахме.

И годините изтекоха.

И вече ние сме стари — Тим, Агата и аз.

Децата ни отраснаха и се разпиляха, съпругите и съпрузите ни изчезнаха от земята и сега, по някакво дикенсово съвпадение, ние отново сме в старата къща, ние тримата.