Рей Бредбъри - Възпявам електрическото тяло!

— Другата смърт!

— Мама ли?

— О, да, мама — ридаеше тя, разтреперана и свита като бебе. — О, мама, мама, мъртва, а сега и Баба мъртва, тя винаги, винаги обещаваше да обича, да обича, обещаваше да бъде различна, обещаваше, обещаваше, а сега погледни, погледни. Мразя я, и мама мразя, мразя я, мразя ги!

— Разбира се — обади се някакъв глас. — Това е съвсем естествено. Колко глупаво от моя страна да не забележа, да не го разбера досега.

И гласът бе толкова познат, че потръпнахме.

Скочихме.

Агата стисна очи, после ги отвори широко, запримига и се надигна, втренчена нататък.

— Толкова глупаво, от моя страна — каза Баба, стъпвайки в кръга от нашите молитви и нашето бдение.

— Бабо!

И тя стоеше там, извисявайки се над всички ни, в този миг на плач и мъка коленичили на земята. Само я гледахме втренчени и с невярващи очи.

— Ти си мъртва! — извика Агата. — Автомобилът…

— …ме блъсна — рече спокойно Баба. — Да. И така ме преметна във въздуха и ме тръшна, че за няколко мига веригите в мен получиха остро сътресение. Можех дори да се уплаша от изключване, ако страх е точната дума. Но после седнах, разтърсих се и няколкото молекули, отклонили се от траекториите си, се намагнетизираха отново и се върнаха на предишното си положение и ето ме сега пред вас, едно еластично създание, нещо съвсем нечупливо.

— Помислих, че си… — каза Агата.

— И съвсем естествено — рече Баба. — Искам да кажа, че за всеки друг, блъснат и преметнат по такъв начин, би било естествено. Но не и с мен, мила моя Агата. Сега разбирам защо толкова се страхуваше и не искаше да ми вярваш. Ти не си знаела. А досега не бях доказвала своята способност да се възраждам. Ама че глупаво от моя страна — да не ми хрумне да ти покажа. Само един момент! — Някъде в главата й, в тялото, в съществото й, тя включи някакви невидими ленти и те възвърнаха някаква стара информация. Тя кимна. — Да, ето. Книга за отглеждане на деца, осмивана преди години от много хора, защото жената, написала тази книга, казва като последен съвет към родителите: „Каквото и да правите, не умирайте. Децата никога няма да ви го простят.“

— Няма да простят — повтори тихо някой от нас.

— Защото как могат да разберат децата, ако вие си отидете просто тъй и никога вече не се върнете, без никакво извинение, без никакво оправдание, без да оставите поне една бележка, без нищо.

— Не могат, наистина — казах аз.

— И понеже — продължи Баба, коленичейки до нас пред Агата, която сега седеше с нови сълзи, препълнили очите й, но различни сълзи, не сълзи, които давят, а сълзи, които измиват. — И понеже майка ви е избягала в смъртта, как ще можете да вярвате на някого? Ако всеки си отива така и изобщо изчезне, на кого можеш после да вярваш? И когато аз дойдох, отчасти мъдра, отчасти невежа, трябваше да разбера защо не искаше да ме приемеш, но не знаех. Защото съвсем просто и честно казано, ти се страхуваше, че може да не остана, че съм лъгала, че също съм уязвима. А две жертви, две смърти са премного за една година. Но сега разбираш ли, Абигейл?

— Агата! — несъзнателно я поправи сестра ни.

— Разбираш ли, че аз винаги, винаги ще бъда тук?

— О, да — възкликна Агата и избухна в солиден плач, към който се присъединихме всички, скупчени заедно, а колите спираха и се строяваха край нас, за да видят колко души са ранени и колко са се спасили.

Това е краят на историята.

В същност не съвсем краят.

Оттогава нататък живяхме всички заедно — Баба, Агата-Агамемнон-Абигейл, Тимоти и аз — Том, татко, и Баба ни викаше да лудуваме край огромните фонтани от латински, испански и френски, е огромните пръски поезия, каквито изхвърля Моби Дик, гмуркайки се в дълбините със своя реактив, загубен в безветрието и открит в бурята; нашата точна Баба, този часовник, махало, лице, по което определяше всяко време — обедите или трескавите полунощи, когато мятани от треска, я виждахме неотлъчно над леглата ни, винаги присъстваща и никога другаде някъде, винаги очакваща с ласкави думи, студените й ръце, които охлаждаха горещите ни чела, връхчето на показалеца й, вдигнато и готово да бликне ручей студена планинска вода във фланелените ни езици. Десет хиляди утрини тя подстригваше поляната ни с диви цветя, десет хиляди нощи скиташе, спомняйки си изпод молекулите прах, който се уталожваше в тихите часове преди изгрев, или седеше и четеше шепнешком някой урок, който смяташе, че ушите ни трябва да понаучат, докато ние сгушени спим.

Докато накрая ни дойде време да заминем да се учим, и когато и Агата, най-младата от нас, си стегна багажа, Баба също се застяга.