Рей Бредбъри - Възпявам електрическото тяло!

— Ако да обръщаш внимание е любов, аз съм любов.

Ако да разбираш някого е любов, аз съм любов.

Ако помагането да не изпаднете в грешка и да бъдете добри е любов, аз съм любов.

И при това, повтарям, вие сте четири души. Всеки по начин, недостиган досега в историята, получава изцяло моето внимание. Все едно дали ще говорите всички в един глас, аз мога да канализирам думите и да слушам и този, и онзи, и третия абсолютно внимателно. Никой няма да остане гладен. Аз ще ви „обичам“ всички, ако приемате и харесвате тази странна дума.

— Аз не приемам — обади се Агата.

Сега дори Баба се обърна да я погледне, както стоеше до вратата.

— Няма да ти позволя! Няма! Не ти позволявам! — викаше Агата. — Няма да ти позволя! Това са лъжи! Ти лъжеш. Никой не ме обича. Тя разправяше, че ме обича, но и тя излъга. Казваше го, но лъжеше!

— Агата! — извика татко и стана.

— Тя ли? — попита Баба. — Коя тя?

— Мама! — достигна викът. — Казваше: Обичам те! Лъжи! Обичам те! Лъжи! И ти си като нея! И ти лъжеш. Но ти освен това си празна, тъй че това е двойна лъжа! Мразя я! Сега те мразя и теб!

Агата се обърна и изтича през хола.

Външната врата се затръшна.

Татко скочи, но Баба докосна ръката му.

— Остави на мен.

И тя стана, тръгна бързо, плъзна се през хола и с лекота светкавично изтича през вратата.

Всички се втурнахме навън на поляната с викове, после на улицата. Стана истинско състезание по надбягване.

Заслепена, Агата зави и се понесе в зиг-заг, видя ни да приближаваме с викове. Баба тичаше пред всички ни и също викаше, а Агата скочи от тротоара на паважа, отначало близо до бордюра, после по средата на улицата и един внезапен автомобил, който никой не бе забелязал, изригна скърцането на спирачките, рогът изрева и Агата, която не го забеляза, се залута, и Баба я настигна, отблъсна я настрани, а колата с фантастичната си сила и енергия избра нея от всички нас и блъсна нашата чудесна електрическа, произведена от Гуидо Фанточини мечта, точно както прекрачваше във въздуха, ръцете й протегнати да предпазят, сякаш в безмълвен протест, опитвайки се да реши какво да каже на бруталната машина, и тя се претърколи няколко пъти и се просна встрани, а колата се разтресе от удрянето на спирачките и аз видях Агата, невредима, отвъд Баба, а Баба сякаш още продължаваше да се премята и премята, отхвърлена на петдесет метра, за да рикошира и се разбие и всички ние, замръзнали в редица посред улицата с един единствен вик, изтръгнал се от гърлата ни в един и същ несправедлив миг.

После тишината и само Агата, лежаща невредима на асфалта, готова да се разплаче.

Не помръдвахме, застинали на прага на смъртта, страхуващи се да понечим в която и да е посока, страхуващи се да отидем да видим какво лежеше между колата и Агата, после и аз се разревах и се замолихме в себе си и татко стоеше над нас: О, не, не — нареждахме ние, — не, о, не, господи, не, не…

Агата вдигна покрусеното си лице и това бе лицето на човек, който е предвиждал гибелта и е останал да живее само за да види, а сега повече не искаше да гледа и да живее. Докато я гледахме, тя обърна втренчени очи към захвърленото тяло на жената и сълзи бликнаха от очите й. Тя затвори очи, закри ги с ръце и отпусна глава в един вечен плач…

Направих една крачка, после още една и още пет по-бързи крачки и стигнах до сестра ми, главата й беше дълбоко заровена и хлипането й излизаше от място тъй дълбоко в нея, че се уплаших, че никога вече няма да мога да я намеря, че тя никога вече няма да успее да излезе, колкото и да надничах, обещавах, заплашвах или просто говорех. И малкото, което дочувахме от Агата, заровена там в собствената си мъка, бе безконечното повтаряне, оплакване, ранено, убедено в старата позната заплаха, вече съвсем ясна и дошла тук, за да остане навеки.

— …нали ви казвах… казвах ви… лъжи… лъжи… лъжци… само лъжи… като другата… другата… също като… също… също като другата… другата… другата…!

Бях коленичил и я прегърнах с две ръце, опитвайки се до събера поне нея — макар че тя не бе разбита по начин, който да видиш, а само усещаш — защото знаех, че няма смисъл да отидем при Баба, вече нямаше никакъв смисъл, затова аз само докосвах Агата, прегърнах я и заплаках, а татко дойде, спря над нас, после коленичи до мен и бяхме като на молитва посред улицата и слава богу не минаваха никакви коли и аз попитах, разхълцан:

— Другата какво, Агата, коя другата?

Агата изригна две думи: