Джак Брул: Проклятието на Пандора

Институтът бе претъпкан с материали и подреждането на фрау Гьотц не помагаше. Тя чистеше редовно, но в тихата къща пристигаха толкова много стари книги и документи, че не насмогваше. На всички стени в предната част на сградата с изключение на малките прозорци с изглед към улицата имаше лавици. Дори над вратите имаше лавици за малко използвани ръкописи и документи. Банята също бе отрупана с книги, а ваната — пълна с материали, затова фрау Гьотц се къпеше в апартамента. От двете страни на тесните стъпала за втория етаж също бяха наредени книги.

Всеки том и папка с документи бяха посветени на еднаединствена тема и доктор Айзенщад бе прочел всичко по нея. Това беше смисълът на живота му от четиридесет години — да събира информация и внимателно да я пресява, за да открие нишката, която щеше да го отведе до отговорите и възмездието.

Между двете лавици на стената на горната площадка на стълбището имаше тясно празно пространство. Там бе окачена снимка на личността, вдъхновила Айзенщад — Симон Вайзентал. Под нея имаше надпис, гравиран на парче дърво и подписан от самия велик човек: „НИКОГА ВЕЧЕ!“ На Айзенщад не му бе необходимо да вижда надписа като напомняне. Паметта му и номерът, татуиран на рамото му, никога нямаше да му позволят да забрави. Също като Вайзентал, Айзенщад и Вайцман бяха оцелели от лагерите на смъртта и бяха станали ловци на нацисти. По-точно издирваха злато и други ценни предмети, откраднати от евреите при нацисткия режим.

Айзенщад изкачи стълбите, зави наляво и влезе в кабинета.

— Теодор, уговорихме се днес да не идваме рано — упрекна го той, макар че всъщност не беше ядосан.

— И ти идваш един час по-рано от обикновено. Теодор Вайцман беше по-нисък от съдружника си и не толкова пълен в ханша. Побелелите му коси още бяха гъсти и буйни, а веждите бяха надвиснали като рошави четки над черните очи.

Кабинетът гледаше към градината и миришеше на тютюн за лула, защото и двамата мъже пушеха въпреки предупрежденията на лекарите. Бюрата им бяха поставени едно до друго в средата на стаята. Издрасканата им повърхност беше отрупана с документи и пепел от лулите. На двете бюра имаше по няколко снимки в рамки. Двете най-големи фотографии бяха на отдавна починалите им съпруги.

— Започна ли да преглеждаш новите материали? — Айзенщад се настани на старинното кресло и дървото изпука като ставите му.

— Разбира се. Затова дойдох два часа по-рано.

— И какво научи?

— Няма да правя изводи вместо теб, Яков. Взаимоотношенията им бяха на приятели, които знаят, че никой не може да обиди другия.

Вайцман запали първата си лула за деня и реши да отвърне на упрека.

— Престани да прехранваш Хендел. Мисля, че има запек.

— Кой няма?

Фрау Гьотц донесе сребърен поднос с кафета и две парчета торта. Тя поднесе и две чаши с вода според вековната виенска традиция. Вайцман й бе казвал безброй пъти да не носи вода, защото двамата мъже не я пиеха, но фрау Гьотц не се отказваше от обичая.

— Кажете ми защо сте толкова развълнувани тази сутрин? — Тя остави подноса с кафето на единственото свободно пространство на съединените бюра. — Предполагам, че това има нещо общо с пакета, който куриерът донесе снощи.

— Знаете, че имаме източник в Сталинград — отговори Вайцман. Също като Яков, и той употребяваше довоенните имена на много от градовете в бившия СССР.

— Да, той започна да ви изпраща наскоро разсекретени архивни материали.

— При това е доста загадъчен. Не знаем кой е този човек, нито как се добира до документите, но сме му много благодарни. Нали, Яков?

— Много странно — каза Айзенщад, дъвчейки парче торта. — Материалите са превъзходни, предимно оригинали на германски документи, заграбени от съветската армия, когато е превзела Берлин през 1945 година. Руснаците пазеха в тайна тази информация няколко десетилетия.

— И сега някой я изпраща на вас? — леко подигравателно попита фрау Гьотц.

— Институтът има добро име — машинално възрази Вайцман, макар че знаеше какво има предвид икономката. Те не бяха толкова известни, нито добре финансирани, колкото другите организации, занимаващи се със същата дейност. — Това започна преди два месеца. Отначало получихме два плика за една седмица, а после нищо в продължение на десет дни. След това пристигна онзи голям пакет, който куриерът едва домъкна дотук. А през последните три седмици идват малки пликове по обикновената поща. Материалите разказват изумителна история, която се надяваме да завърши със специалната доставка, донесена вчера.