Джак Брул: Проклятието на Пандора

Въздухът беше чист и земята се приближаваше измамно бързо. Боингът летя плавно още минута, после изведнъж Дилейни усети натиск върху лоста, сякаш върху кормилото на Уингър имаше някаква тежест. Той се обърна и видя, че вторият пилот се е прегърбил върху контролните уреди и вкочанените му ръце натискат кормилото. Уингър потрепери конвулсивно и сетне пак се отпусна. Капки кръв от носа и очите му опръскаха пилотската кабина. От устата му се изтръгна гърлен вик и бликна кръв. Дилейни предположи, че това е в резултат на вдишването на пушека. За щастие той не бе поел толкова много дим, колкото другите двама членове на екипажа му.

Нямаше време да помага на Уингър. Съсредоточи се върху приземяването. Натовареният самолет докосна леда. Коремът му се стовари върху земята с пронизително стържене. Дилейни бе заслепен от вихрушката от частици лед и от снега. Той усети как перките на двата работещи мотора се разбиха в повърхността и се откъснаха, а едната проби алуминиевата обшивка на товарното отделение.

Бръмченето на моторите бе заменено от звука на разкъсването на самолета от леда. Всеки удар в хребет блъскаше Дилейни на седалката. Той имаше чувството, че раменете му са счупени. Стрелката на индикатора за скоростта сочеше сто възела. Това не беше възможно! Самолетът би трябвало да е намалил скоростта.

Стъклото бе затрупано от сняг и Дилейни не виждаше никакви ориентири, по които да прецени позицията на С-97, но му се струваше, че боингът завива надясно, към планините. Вибрациите не спираха. Самолетът се тресеше. Главата на Дилейни сякаш пулсираше от напрежението, докато се опитваше да разбере какво става. Той дръпна ръцете си от контролния лост, но краката му останаха на педалите. Вече беше сигурен, че боингът завива надясно, затова натисна левия педал, надявайки се да избегне планините. Усети, че самолетът се движи напред, и горещо се помоли да е взел правилното решение.

Заслепен от снежната виелица, той нямаше как да разбере, че усещането му е било погрешно. Боингът се движеше право напред, когато Дилейни натисна левия педал на кормилото, самолетът зави, насочи се към малко възвишение и се изкачи до върха му.

Триенето между обшивката и леда не намали скоростта и боингът отново се понесе във въздуха.

Дилейни изкрещя, като видя, че самолетът се насочва към скалите, но той се стовари върху земята за втори път, много по-тежко от първия. Заледената повърхност беше наклонена и боингът набра скорост. Дилейни отново не виждаше какво има пред него, но и без това не можеше да направи нищо.

Самолетът се блъсна в скала и се завъртя. Инерцията го наклони, докато лявото крило се заби в леда, разпръсквайки сняг и отломки. Това най-после забави С-97 и скоростта намаля на трийсет възела. Вторият сблъсък със скала отне още от скоростта и Дилейни реши, че ще успее да спре.

Стъклата се строшиха и свистящият вятър изпълни пилотската кабина със сняг. Лицето на Дилейни бе охлузено, сякаш поразено от пясъчна буря. Макар и вцепенен, той разбра, че кърви. Самолетът внезапно спря, защото носът му се заби в снежна пряспа откъм подветрената страна на хълм. През счупените стъкла нахлу лавина от сняг. Краката на Дилейни бяха заровени. Но той беше жив.

Всичко изведнъж стана тихо и неподвижно. Дилейни седеше и дишаше учестено. От устата му излизаше пара. Ужасът намаля и майорът изпита неизмеримо облекчение. А с облекчението дойде и гордостта. Малцина пилоти биха успели да направят това.

Едва тогава той осъзна, че навън вие вятър и върху корпуса падат парчета лед. Избърса лицето си и видя, че пръстите му са окървавени. Не чувстваше болка, защото беше парализиран, но това му напомни за Уингър. Вторият пилот беше мъртъв. Очите му бяха широко отворени и невиждащи. Кръвта на лицето му се бе превърнала в замръзнала маска.

— Том? — извика Дилейни на навигатора. — Добре ли си, Том?

Отговор не последва. Двамата членове на екипажа му бяха мъртви. Но в момента пилотът ветеран не можеше да си позволи да скърби за тях. Знаеше, че ако не действа бързо, ще го постигне тяхната съдба. Първо трябваше да се измъкне от пилотската кабина. През разбитите стъкла бе влязъл толкова много сняг, че Дилейни не можеше дори да помръдне краката си. Чувстваше се безсилен. Искаше му се да затвори очи и да си почине поне една минута.

Силният трясък на леда върху корпуса го стресна, когато клепачите му натежаха. Дилейни беше сигурен, че всичко ще бъде наред. На самолета бяха натоварени трийсет тона провизии, предназначени за Туле, включително гориво, храна, дрехи и друга полярна екипировка — всичко, което му бе нужно, за да оцелее, докато дойдат да го спасят.