Джак Брул - Проклятието на Пандора

— Разбирам. — Фрау Гьотц знаеше, че не трябва да кара двамата мъже да разкрият историята, докато не са готови. — Тогава ще ви оставя да работите. Обядът ще бъде точно в дванайсет. Хер доктор, ще разходя Хендел в единайсет, ако желаете.

— Благодаря, фрау Гьотц. — Айзенщад вече беше погълнат от документите, подпечатани с орела на Вермахта, които Вайцман му даде.

В дванайсет фрау Гьотц им донесе обяда, но те не я забелязаха. Двамата мъже бяха потънали в друг свят, зловещ и покварен, където човешкият живот бе принизен до номер на етикети на стоки — шест хиляди за Дахау на 10 ноември, двеста за трудов лагер в Пенемунде. Те бяха толкова вглъбени в работата си, че Теодор Вайцман не си направи труда да глътне аспирина, който фрау Гьотц му донесе, макар че болните му очи сълзяха болезнено.

Пратката от предишния ден се състоеше от петстотин страници документи и двамата прочетоха всеки от тях, като разговаряха само когато искаха да попитат за нещо специфично. Много от нещата им бяха познати. Те знаеха имената на мнозина офицери от SS и пазачи, споменати в материалите. В четири следобед двамата бяха прочели всичко дума по дума. Не бяха подминали нито една подробност. Те запалиха лулите си, за да отклонят вниманието си от неизбежния извод.

— Нищо ново — тъжно отбеляза Вайцман. — Все още не знаем крайната дестинация на товара.

— Имай търпение, приятелю мой. Нацистите бяха фанатици във воденето на архиви. Записваха всичко. Сериозно ли мислиш, че не са поддържали подробни архиви за транспортирането на двайсет и осем тона злато, заграбено от Русия?

— Знам, че съществуват архиви. Само се питам дали загадъчният ни благодетел ги има и дали ще ни ги изпрати.

— Досега ни е изпратил всичко друго. Не забравяй, че преди да се свърже с нас, дори не знаехме, че този товар съществува. Убеден съм, че ще ни изпрати всичко, щом успее да го вземе. — Айзенщад присви очи и се намръщи. По този начин ужасяваше стотиците студенти, на които бе преподавал в университета. — Освен това тук има нещо ново, на което ти не обърна внимание.

— Къде? — Засегнат, Вайцман се наведе напред.

— Погледни. — Айзенщад прелисти документите, докато намери онзи, който търсеше, и го даде на професора. — Най-отдолу. Виждаш ли името?

— Съжалявам, стари приятелю, имаш право. Някой си майор Ото Шрьодер е присъствал, когато златото е пристигнало в Хамбург на 29 юни 1943 година. За пръв път виждам това име.

— Да, поне е нещо, свързано със златото — съгласи се Яков. — Трябва да проверим дали имаме нещо друго за него. Но признавам, че името не ми говори нищо. Вайцман се замисли.

— И на мен. Изглежда не е бил в SS или във военноморския флот. Майор не е морски ранг, а армейски.

Най-големият им страх беше, че тъй като Хамбург е пристанищен град, златото е било натоварено на подводница и закарано далеч от Европа. Ако случаят беше такъв, те едва ли щяха да могат да го открият сами. Тогава нямаше да имат избор и трябваше да предадат откритието си на по-голяма и по-щедро финансирана агенция.

— Струва ми се, че имаме нова следа. Трябва да проучим този майор Шрьодер. Може да е жив и да ни разкаже какво е станало, след като златото е пристигнало в Хамбург. А може би някое от децата му знае нещо.

— Намекваш, че може да не получим повече документи от Русия?

— Просто се уверявам, че проверяваме всяка възможна вероятност — раздразнено отговори Айзенщад. — Знаем, че германската армия е откраднала златото от руски евреи, когато е влязла в страната. Освен това знаем, че така и не е било намерено. Стойността му е близо един милиард американски долара. Няма да намеря покой, докато парите не бъдат върнати на законните им собственици!

— Успокой се, Яков. Никой от нас няма да намери покой.

Айзенщад изглеждаше разкаян, но не се извини за изблика си. Никога не би се извинил за желанието си да намира и връща откраднато имущество.

— Ако ни провърви, ще намерим Шрьодер жив и ще изпратим нашия оперативен агент да го разпита — заго-ворнически добави той, докато около главата му се виеше ароматен дим.

Фрау Гьотц влезе в стаята и застана пред затворения прозорец. Едрото й тяло закри светлината. Тя бе чула последната забележка и смяташе да изрази загрижеността си по този въпрос.

— Трябва да я оставите на мира. Тя има собствен живот.

— Фрау Гьотц, Аника е моя внучка и ни помага, защото иска, а не защото я принуждаваме.

Яков Айзенщад и фрау Гьотц водеха този спор всеки път, когато той помолеше внучката си да им помогне. Айзенщад не можеше да се върне в родната си Германия. Съучастието на Австрия в холокоста заслужаваше поне порицание, но поради спецификата на работата си той трябваше да бъде в центъра на събитията. Аника живееше в Мюнхен и ставаше неплатен помощник, когато поискаха нещо от нея. Дълбоко в душата си Айзенщад знаеше, че тя им помага по-скоро от лоялност, отколкото от убеденост, но се възползваше от услугите й.