Джак Брул: Проклятието на Пандора

— Угаси пожара — кашляйки, каза Дилейни. Самолетът бе загубил още хиляда фута височина и падаше, описвайки спирала. — Кажи нещо, Джери. Какво става там?

— Нищо. — Уингър също кашляше от пушека, сложил ръка на гърдите си, сякаш жестът можеше да прогони болката от опарените му бели дробове. — Чакай малко!

Той видя район от чист лед в сянката на планина от черен гранит.

— Виждам го — каза Дилейни в същия миг, когато Уингър посочи мястото.

— Огънят е потушен, майоре, но не мога да обещая, че ще е за дълго. — Сандърс бе получил най-тежки поражения от пушека и гласът му звучеше така, сякаш си поемаше въздух за последен път.

Майорът внимателно насочи самолета към ивицата гладък лед. Намираха се на височина три хиляди фута и летяха със скорост сто и десет възела. Дилейни прецени разстоянието и започна да снишава C-97. Кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаше кормилото. Той не забелязваше, че температурата в пилотската кабина е минус трийсет градуса и прозорците се заледяват от вътрешната страна.

— Самолетът реагира малко по-добре — каза Уингър, докато му помагаше да обърне „Стратофрейтър“ по посока на преобладаващия северен вятър, подхождайки към мястото за приземяване. — Сигурно е от по-гъстия въздух.

— Да — съгласи се Дилейни и изпита лек оптимизъм за пръв път след експлозията. Всяка секунда, в която самолетът бе под контрола му, означаваше, че шансовете са малко по-добри.

Когато останаха две мили, пилотите видяха, че мястото, което смятаха да използват като писта за приземяване, не е гладко, както им се бе сторило на пръв поглед. Силните ветрове бяха отвяли снега, който трябваше да омекоти кацането. На повърхността стърчаха гротескно оформени ками от лед, които щяха да разкъсат тънката обшивка на боинга и да пробият резервоарите. Дилейни заповяда на Уингър да изхвърли остатъка от горивото, за да стане самолетът по-лек. Той се страхуваше повече от пожар, отколкото от кацането. Беше виждал как много от другарите му се връщат от бомбардировки с изпочупени самолети и успяваха да ги приземят, но на пистата „В-29“ избухваха в пламъци.

— А колесникът? — попита Уингър.

— Предпочитам да кацнем по корем. Не можем да рискуваме колесникът да се удари в някой от онези ледени хребети.

Ако уредите не се бяха повредили, членовете на екипажа щяха да могат да преценят на какво разстояние са от земята. Това беше един от объркващите аспекти на летенето в полярни условия. Всичко изглеждаше еднакво. На Дилейни най-много му липсваха дърветата. Той определяше разстоянието, съдейки по височината им. Но сега единственият му видим ориентир бяха голите планини, които застрашително се извисяваха вдясно. Опитът му подсказваше, че би трябвало да са на височина три хиляди фута, но можеше да са и на триста. Ръцете му стиснаха още по-здраво кормилото. Студът вече оказваше въздействие. Дилейни имаше чувството, че очите му са пресъхнали, макар че по лицето му се стичаха сълзи. Висотомерът показваше петстотин фута.

Самолетът продължи да се снишава. Детайлите на релефа станаха още по-ясни и онова, което Дилейни и Уингър видяха, не им хареса. Приземяването щеше да бъде трудно. Под леда се очертаваха безброй твърди като бетон хребети. Най-близката планина беше само на четиристотин метра от дясното крило, но не предлагаше защита от убийствения вятър. Дилейни усети, че се задава силен порив, и реагира, като се опита чрез контролните уреди да уравновеси самолета.

— На каква височина сме? — попита той.

— Сто фута — веднага отговори Уингър. — Том, затегнал ли си предпазния си колан?

Сандърс изстена. Уингър се обърна да види как е радистът и ахна. Лицето на Том Сандърс беше обляно в кръв, която течеше от носа и очните му ябълки. Той се бе хванал за слепоочията и тялото му трепереше. Очите му бяха изцъклени.

— Том, какво се случи? — Уингър предположи, че радистът е ударил главата си в навигационното табло.

Сандърс отново изстена, започна да дере гърдите си и изцапа с кръв коженото си яке.

— Нужен си ми, Джери — извика Джак Дилейни. Намираха се на петдесет фута над леда.

Уингър се обърна към контролните уреди.

— Нещо не е наред с Том. Ранен е.

Вятърът блъсна самолета наляво. Уингър и Дилейни реагираха едновременно и върнаха боинга в курса, като леко надигнаха носа.

— Скорост сто възела.

Дилейни беше напълно съсредоточен. Това не приличаше на безбройните полети, които бе извършил за „Берлин Еърлифт“, където самолетите летяха на групи по четирипет и чакаха инструкции за кацане. Сега дилемата беше или да приземи самолета, или да го разбие. Нямаше трета възможност.