Стивън Бруст - Орка

Почти невъзможно.

Работата е в това, че съм не просто добър крадец. Аз съм най-добрият крадец в Империята. Бръкнах с магически пръсти в стаята и опипах тънката метална плоча. Сега внимавай, Кийра. Не се главозамайвай с всички тези мисли колко си добра: добра си, защото си предпазлива, а си предпазлива, защото си търпелива. Бавничко, полека и…

Обездвижих го.

Въздъхнах, поех си дъх и се телепортирах в стаята. Нищо не падна, нищо не помръдна. Проверих още веднъж за магия, после си направих светлина и започнах да преглеждам финансовите архиви на Империята. Бяха най-новите и активни досиета: всичко останало беше съхранено по някакъв начин, известен само на магьосниците от дома Лиорн и на архивистите от дома Орка, но на мен ми трябваха тъкмо най-новите и активни архиви.

Допуснах, че организацията на папките по лавиците на стелажите и подреждането на самите стелажи, всички белязани с различни символи и съчетания от символи, е ясна за тези, които работят тук, и дори бях склонна да предположа, че някъде съществува ключ за цялото това нещо, който да обяснява как да се тълкува всичко останало, но за мен си беше пълна загадка. За щастие, не ми се налагаше да я отгатвам. Отворих първата папка, която ми попадна подръка, не видях нищо, което да ми говори нещо, затворих я и я върнах на мястото й. После отидох до друг стелаж и направих същото. После при другия и другия, докато не отворих поне по една папка във всеки и не прелистих може би около двеста колекции от бележки, ордери, разписки и други счетоводни тайнства.

След като свърших всичко това, се изнизах от стаята — забавих се само колкото да залича психическите следи, които можеше да съм оставила. Затворих вратата и много, много внимателно освободих заклинанието, което беше задържало малката въздушна аларма. Като последна стъпка си прибрах метафоричното паяче и го накарах да изплюе онова, което евфемистично беше изяло.

Огледах предното помещение и намерих бюрото на Шортайл — познах го по големината, разположението и името му, ясно изписано по плакети, папки и документи, разхвърляни отгоре. За разлика от архивите, тук имаше вероятност да науча нещо, стига Шортайл наистина да се окажеше виновната страна и стига да беше оставил някакви доказателства. Не вярвах, че шансът ми ще е голям, но нямаше да навреди, ако проуча малко.

Всички аларми, вградени в бюрото му, бяха магически и не чак толкова ефективни, което означаваше, че няма какво да крие — или във всеки случай не го криеше в бюрото си. Изключих алармите, отворих ключалките и прегледах съдържанието на чекмеджетата. Всъщност нямаше нищо, което да гласи например „Днес получих голям подкуп от Вонит, в замяна на който й разреших да си затвори банката и да избяга с колкото пари може да отмъкне“.

О, добре.

Най-дразнещото се оказа, че в бюрото му имаше два малки тайника, за чисто отваряне ми трябваше много време и усилия, като накрая и двата се оказаха съвсем празни — нямаше дори псиотпечатък на любовницата му. Приех го като лична обида.

Чак след като приключих с бюрото, си дадох сметка колко съм изтощена. Това е най-опасната част: когато си свършила всичко, уморена си и всичко е минало добре, става много лесно да свалиш гарда и да направиш някоя малка грешчица, която да доведе охраната на бегом или да те намерят впоследствие. Насилих се и много бавно и грижливо заличих всички следи от присъствието си, както психически, така и обикновени, след това уточних графика на охраната (доколкото можеше да се съди по стъпките, не бяха същата двойка), преди да отворя последната врата между себе си и изхода.

След като свърших и това, се погрижих да избегна местата, където можеше да срещна хора, и тръгнах по малко известни пътеки из двореца — обикалях още почти два часа, докато накрая изляза от Крилото на йенди (само заради удоволствието да дам на обитателите му повод за чудене), и се телепортирах направо вкъщи, където си сипах чаша от същото вино, с което ме беше почерпила Вонит, изпих го на една глътка, легнах си и спах няколко приятни часа, накъсвани само от няколко лоши сънища, в които паяци чукаха по гонгове.

Когато най-после се събудих — късно сутринта, — се погрижих за сутрешния си тоалет, закусих с топла орехова питка, царевичен пай и кафе в източняшки стил (за което Влад твърди, че било много горчиво) и се телепортирах в Северен пристан. Намерих една голяма и много оживена странноприемница близо до Градския съвет, влязох, седнах на една маса по средата на помещението и започнах да пия клава, с намерението да продължа, докато нещо не се случи или не откаже да се случи.