Стивън Бруст - Орка

— Може би. Но помниш ли Стони?

— Твоя приятел джерег? Разбира се.

— Мисля си, че щом джерегите са замесени в това, някой някъде знае какво става.

— И кое те кара да мислиш така?

— Самият брой на джерегите, Влад. Толкова много от нас са замесени в подобен вид финансиране, че поне един от тях би трябвало да се е оказал достатъчно умен да не скочи в ямата, а първо да проучи нещата добре. Трябва само да разберем кой е той и да вземем вече събраната информация.

Той ме изглежда скептично.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш? В смисъл, да намериш точния човек и да вземеш информацията, без да издадеш играта?

— Мога.

Влад сви рамене.

— Добре. Направи го тогава.

— Може да ми отнеме няколко дни.

— Няма лошо.

— А искам да направя и още нещо, но ще трябва да помислим дали идеята е добра.

— Не ми звучи много приятно.

— Умен си, Влад. Не съм сигурна дали трябва да го правим, но все пак…

— Да чуем, Кийра.

— Ти обичаш мед в клавата, нали?

— Аха. Това ли било?

— Бързо загряваш.

— Само защото съм ужилен. Да чуем какво ти се върти в ума.

Очертах му го в най-общи линии, като пропуснах някои подробности, които не му трябваха, а и нямаше да се зарадва, ако ги чуе. Изслуша ме много напрегнато и после каза:

— Да, наистина. А дори ръкавици нямаме, нито с какво да си покриеш лицето. Въпросът е колко е голям роякът и колко лоши ще станат, когато се разбръмчат.

— Да, това е въпросът. А можеш ли да измислиш по-добър начин да го разберем?

Той въздъхна и поклати глава.

— За съжаление, Кийра, не мога.

— Е, да се залавям ли?

Кимна късо, все едно че перспективата никак не му харесваше. Впрочем, на мен — също.

— Какво ще правиш, докато събирам сладкото?

По устните му пробяга странна усмивка.

— Все ще измисля нещо.

Трябваше само да се снишим, да продължаваме да научаваме разни неща и след време може би щяхме да започнем да добиваме представа какво става; после — само „може би“ — щяхме да можем да измислим какво да предприемем по въпроса. Така поне си мислех, докато излизах от къщичката и се връщах вкъщи, за да се подготвя да подразня по няколко различни начина няколко различни хора.

Следващите два дни не се оказаха много забавни — през повечето време си говорих с хора, които не харесвах и които също не ме харесваха, а и бездруго не можеха или не искаха да ми кажат нещо полезно. Но накрая все пак разполагах с малко твърда информация. Отбелязах си я грижливо и след като психическата връзка с Влад беше невъзможна заради камъните Феникс, които носеше, трябваше да я задържа до следващата ни среща: на другия или по-другия ден, зависи как щяха да минат нещата тази вечер. След като приключих със задаването на дразнещи въпроси на раздразнителни хора, следобеда на втория ден си взех инструментите, които щяха да ми трябват, и се подготвих да свърша онова, в което наистина съм добра.

Двамата с Влад често сме сравнявали занаятите си. Едно от общите неща в тях е необходимостта от подготовка, както и че е много опасно да опитваш да свършиш нещо припряно. Бедата сега бе в това, че събитията се развиваха бързо, и се опасявах, че ще тръгнат още по-бързо.

Е, да, не ми харесваше, но не можех да направя нищо. След като си взех каквото ми трябваше от къщи, прекарах останалата част от следобеда в обиколки из Адриланка — мъчех се да събера необходимата информация.

Съжалявах, че си нямам познайник, на когото да мърморя. Влад ми беше разказвал как на няколко пъти Лойош му е спасил живота или е предлагал решение на проблем, или му е осигурявал необходимата помощ, за да изпълни вещерско заклинание, но имам чувството, че най-важното, което Лойош прави за Влад, е, че има някой, на когото той да мърмори. Човек се чувства тъпо, когато мърмори на себе си, така че си траех.

Когато най-сетне събрах всичко, което ми трябваше, денят вече привършваше. Отне ми около четири часа да обмисля ситуацията, да изругая за всичко, което не знаех, и да стигна до някакво много несигурно начало, възможен ред на действия и вероятен изход, с може би няколко алтернативи за последното, за всички от които знаех, че вероятно ще се окажат безполезни, ако нещо се провали. За първи път от повече години, отколкото можех да си спомня, си помислих колко унизително ще е да ме хванат, тъй като за първи път от повече години, отколкото можех да си спомня, това изглеждаше съвсем реална възможност.

Отново изругах и се запътих към Имперския дворец, Крилото на орка.