Стивън Бруст - Орка

Изглежда, изпитваше маниакално влечение към каменни изделия — може би имаше нещо общо с това да си орка и да знаеш, че камъкът потъва, или пък можеше да се обясни с това да си богат и да искаш да направиш нещо, което да се запази дълго. Като предположение, второто изглеждаше по-вероятно.

Е, да, но банката й не беше се запазила задълго.

Зачудих се как ли го е приела. Дали беше от тези, които ще свият рамене и ще намерят оправдание за това, дори пред самите себе си? Дали фалитът щеше да я унищожи? Щеше ли да поскърби известно време и случилото се да я вдъхнови да започне отново? Фирис беше от тази порода — всеки път, щом схемите му се бяха разпадали, беше започвал всичко отново. Можех само да се възхитя на това.

Наяве се виждаха четирима пазачи и след няколко минути открих още четирима скрити — единият беше достатъчно близо, за да ме накара да се почувствам неловко, въпреки че не правех нищо незаконно. Продължих да гледам, забелязах стъклото на прозорците, също като в имението на Фирис, инкрустациите по каменните колони от двете страни на портата, пилоните за връзване на впряговете на гостите и лъскавото въженце на входния звънец. Да. Тя също беше суетна, макар че не можеше да се сравни с онова, което Влад ми беше описал за къщата на Индра.

Като стана дума за това, все още не бях видяла как изглежда интериорът. Все пак през цялото време забелязвах как подсъзнанието ми сглобява вътрешния план. Честно казано, много съм добра в това и може би точно от това произтича истинското удоволствие — от чистата радост, че каквото правиш, го правиш добре. Има и по-лоши причини да правиш разни неща; може би изобщо не съществуват по-добри.

В момента правех и още нещо, в което бях добра: гримирала се бях като орка. Не бях свикнала с тази външност, но бях достатъчно добра като орка, за да заблудя една орка. Поне така се надявах.

Отидох до входната врата и дръпнах връвта. Една добре построена къща можеш да я познаеш, когато дръпнеш връвта на звънеца и не чуеш дори смътно ехо отвън — означава, че или къщата е построена добре, или връвта е скъсана.

Връвта явно работеше. Мъжът, който отвори вратата, беше отвсякъде исола, при това добър екземпляр — стар, може би малко височък, добре гледан, с изящни жестове; явно му достави удоволствие, като ме видя, въпреки че представа нямаше какво търся тук.

— Добре сте дошли в дома на милейди сайд-капитан Вонит, графиня на Ликота и баронеса на Т’рей — високо каза той. — Аз съм Хъб. С какво мога да ви бъда полезен?

Отвърнах:

— Добро утро, Хъб. Аз съм Трети картмайстер Арийк, от Адриланка, и нося съобщение за сайд-капитана. Ако желаете, сър Хъб, ще изчакам отвън; моля, уведомете я, че ме изпраща нейният приятел от Министерството на трезора и че може би ще възникне малко затруднение с уреждането.

— Не е необходимо да чакате отвън, Трети картмайстер. Моля, последвайте ме.

Последвах го и ме остави в един салон, за да отиде да предаде съобщението.

Вонит беше наблегнала на повече простор в интериора. Дори тук, в преддверието, останах с впечатлението, че пространството е голямо. Подготвена бях за това, тъй като бях успяла да видя размерите и височината на таваните отвън, но е доста различно, когато видиш отвътре. За първи път ми хрумна, че има нещо странно в това една орка да пожелае да живее в голяма, просторна къща — при това къща, след като се огледах, без никакви намеци за корабен живот. Едното възможно обяснение беше, че след като са свикнали да живеят на кораби, това е последното нещо, което искат да им се напомня, когато са на сушата. Но подозирах, че истинското обяснение е в това, че както повечето джереги нямат нищо общо с престъпна дейност, така и повечето орки прекарват целия си живот на сушата, като вливат меркантилните си инстинкти в други начинания — в ръководенето на банки например.

Хъб се върна и обяви:

— Сайд-капитанът ви очаква в Западната стая.

На този етаж коридори нямаше — вътрешното пространство просто се преливаше от едно помещение в друго, което означаваше, че всички са големи и открити. От приемната, където бях изчакала, влязохме в трапезария с много дълга лакирана маса, а оттам се озовахме в просторна зала с ламперия от тъмно дърво и нотки от някакъв сладникав аромат — може би ароматизиращи свещички или нещо друго. Всички столове в това помещение бяха тапицирани и удобни на вид, подредени на групи по три-четири, сякаш за да разделят единственото помещение на няколко по-малки, без да са нужни стени. За крадене нямаше почти нищо, освен може би съдържанието на бюфета, а мразя да крада чупливи неща.