Стивън Бруст - Орка

Фразата „да проникнеш в Имперския дворец“ се използва от хората като израз на немислимото: „Да спориш за философия с атира? Все едно да проникнеш в Имперския дворец“, или: „Да заложим кръглите камъчета? Да бе. И после проникнем в Имперския дворец“. От този род. Удивителна фразичка, защото има смисъл само ако се отнася за ранното време на Империята, когато е съществувало само старото ядро, превърнало се впоследствие в Имперското крило; „проникването“ в Имперския дворец е толкова лесно за изпълнение, колкото и безсмислено като понятие: човек може просто да влезе през повечето врати. Въпросът е къде в Имперския дворец искаш да проникнеш?

И, разбира се, с каква цел?

Аз, във всеки случай, „проникнах в Имперския дворец“, като влязох най-спокойно в Крилото на орка. Бях облечена в хубаво дълго палто в сивото на джерег, с черна обшивка, с качулка, в случай че захладнее, и достатъчно обемисто, за да скрие инструментите ми. Кимнах на отегчения пазач орка и го подминах.

А сега — да видим. Един, два, три коридора наляво, нагоре по стълбите, по коридора със статуята. Дълъг път. Никаква проклета статуя на адмирал Крен нямаше; колко стара беше тази информация, впрочем? Добре, трябваше или да е този пасаж, или този, и… да, имаше следи от някогашната статуя. Добре. Сега още едно стълбище и още два завоя, и беше изтекло доста време, откакто бях видяла някого. По море орките са принудени да работят дълго и извънредно; на брега го компенсират, като не работят повече, отколкото са длъжни.

Трябваше да мина покрай още двама пазачи, преди да стигна до крайната си цел, и леко се притесних, когато не ги видях. Но зачаках в коридора пред входа на Министерството, докато най-сетне не чух, че минават — стъпките им бяха отмерени и спокойни и след малко заглъхнаха. След девет и половина минути чух нова двойка. След единайсет минути първият патрул се върна. Останах там още половин час, просто да се уверя в точността на графика, след което се задвижих.

Вратата за Министерството беше само с една обикновена ключалка, а алармата беше елементарна. След като минах през нея, трябваше да вляза в кабинета на Шортайл и повечето от седемте минути, които си бях отделила, прекарах в проверка за аларми; после отново се върнах, за да изчакам поредната обиколка на охраната. След това проверявах за аларми още пет минути, отне ми около минута, докато ги изключа, и може би двайсет секунди, за да отворя вратата, да я затворя и отново да я заключа. После отново включих алармите в случай, че стражите решат да ги проверят. Пъхнах един парцал под вратата, за да не види никой процеждащата се светлина, и се огледах.

В кабинета имаше врата. Хубавата малка табелка на нея гласеше: „Архиви“.

Ако Шортайл беше замесен в нещо сенчесто — всъщност дори и да не беше, — едва ли щеше да остави достъпа до финансовите архиви на Империята лесен, тъй че смятах да се заема с това предпазливо и бавно и да се уверя, че съм открила всичко, преди да се задействам.

Следващата ми стъпка беше да доловя присъствието на магия наоколо и да, имаше я в изобилие, навсякъде; нищо скрито нямаше в нея. Дали капанът беше двоен? В смисъл, дали внимателното й оглеждане щеше да включи аларма? Нали разбирате, онези тънки пипалца от заклинания, които висят в реалния свят като изоставени паяжини; човек познава усещането за допира на нишките им, ако е минавал през някое тъмно и сумрачно място — така усещах и аз тези аморфни жилчици в това толкова тъмно за външното, но изпълнено със светлина за вътрешното око място. Мога да мина покрай паяжините, без да ги накарам да се разпаднат, но ако се окажеше, че паяжината не е изоставена? Тогава паякът щеше да разбере, че съм тук; а ако някой наблюдаваше паяка, нямаше да мога да мина покрай него или покрай нишките му, без целият свят да разбере за мен.

Ах, паяче малко, хапеш, нали? И някой те наблюдава, нали? Добре, нека да наблюдава, паяче малко, а ти… намери ме, ако можеш, защото познавам паяжините по-добре от теб, и сега ще пусна моето паяче, което ще прилича на теб и ще действа като теб, и ще те глътне, а после ще си седи тлъстичко и доволно на твоето място, докато наблюдателят си наблюдава, без нищо да вижда.

Няколко минути ми отне да си поема дъх, преди да продължа. Човек се изтощава, когато използва магия, пропорционална на оставеното заклинание, а не на вложената сила; факт, който Влад според мен така и не може да разбере, защото все още го сравнява с вещерството — изкуство, което аз самата изобщо не мога да разбера.