Стивън Бруст - Орка

Какво правех всъщност ли? Правех се на мишена. С малко късмет щях да съм поразмърдала Шортайл или някой от кабинета му и изглеждаше много вероятно с малко усилие той да е разбрал, че посетителят е била Кийра Крадлата (въпреки че, разбира се, никой нямаше да може да го докаже), и очаквах, че ще мога да науча нещо от този, който се появи, и от действията му, щом се появи — щях да се изненадам, ако се наложеше да седя в странноприемницата повече от два дни.

Това бе част от плана, за която Влад не знаеше нищо, тъй като щеше да настоява да се включи. Храня много голяма увереност в способността си да се измъквам от всичко, в което съм се забъркала, но ако добавиш и един убиец с горещ нрав, чието оръжие често пъти се оказва по-бързо от ума му, като че ли щеше да е по-добре да си спестя малко тревоги в замяна на загубата на много полезна информация.

На Влад обаче нямаше да му хареса, ако научеше.

Някъде към обед клавата ми омръзна и превключих на „моряшкия ейл“, както го наричат в Северен пристан, или „бурното пиво“, както го наричат в Адриланка, всъщност много тъмно пиво с лек привкус на джинджифил. Беше тежко, така че можеше да мине за обяд. Чувствах се много открита на масата и се надявах, че няма да се наложи да чакам дълго. Допих халбата моряшки ейл и си поръчах нова, и се замислих дали да не си поръчам купа от онова, което надушвах от кухнята. Край отворения прозорец минаваха хора и често надничаха вътре, защото така прави човек, когато мине покрай гостилница, и непрекъснато се чудех кой ли от тях ме е забелязал. По едно време ми се стори, че видях Девийра, но и да беше тя, не ме позна, а и все едно, едва ли беше много вероятно. Отпих още от моряшкото пиво. Беше добро. Влязоха двама джереги, тръгнаха право към масата ми и седнаха. Бяха Фуниестата глава и Чучелото, двамата, които бях видяла в кабинета на Стони, когато го посетих. Това изобщо не го бях очаквала.

— Стони иска да те види — каза Фуниестата глава.

— Хубаво. Веднага ли?

— Ако обичаш.

Оставих си халбата недопита, за мой срам, и станах. Излязохме от гостилницата и двамата тръгнаха от двете ми страни. И двамата носеха мечове, а Фуниестата глава криеше и една кама под лявата си мишница, и несъмнено всеки от тях разполагаше с още неща, които изобщо нямаше да им помогнат в случай, че реша да не ги придружа, само че не го знаеха.

Фуниестата глава попита:

— Да телепортираме ли?

— Предпочитам пеша — отвърнах, защото не обичам да ме телепортират непознати.

— Цели две мили са.

— Денят е приятен.

— Добре.

Докато стигнем, не си казахме нищо повече. Минахме покрай Дор, който много упорито се стараеше да остане невидим, после Фуниестата глава почука на вратата на Стони и каза:

— Тук е, шефе.

Последва приглушен отговор, Фуниестата глава отвори вратата и ме покани с ръка да вляза. Направих го, като се спрях само колкото да му връча камата му.

— Това си го изтърва.

Той я зяпна, след което ме изгледа ядосано, на което отвърнах с усмивка, преди да затворя вратата.

Седнах.

— Какво има, Стони? Защо беше тази спешна призовка?

Стони явно не можеше да реши дали да се усмихне, или да се намръщи на краткия ни контакт с лакейчето му. Накрая предпочете да го пренебрегне.

— Загрижен съм заради теб.

— Загрижен си заради мен?

— Заради теб и за теб.

Изчаках.

— Мда. Ровиш в смъртта на Фирис и някои хора започват да се изнервят.

— Хора?

Той поклати глава.

— Не мога да ти кажа имена, Кийра.

— Какво ми казваш тогава?

Той сви рамене.

— Казвам, че трябва да зарежеш това, каквото и да е, или много да внимаваш. Нищо повече.

— А ти самият?

— Аз не съм се забъркал. Само чух, че си задигнала някакви папки в някакъв кабинет на орка в двореца и че някои орка с връзки в организацията искат да те пратят да плуваш. Реших, че трябва да го знаеш.

— Не ме молиш да те прикрия?

Той поклати глава.

— Не. Както ти казах, тази игра не е моя. Просто си помислих, че трябва да го знаеш.

— Добре. Нещо друго?

— Не.

— Хубаво. До скоро.

— До скоро.

Станах и излязох. Никой не се опита да ме спре. Бях благодарна, че Стони не ме попита отново за Влад. Не обичам да лъжа приятели.

Бързо се отправих към „Ужасната синя къщичка“, за да съобщя на Влад какво съм научила. Когато стигнах, беше късен следобед. Бъди изхвърча от къщата и трябваше да се спра за малко, за да се запознаем отново и да посмаля подозренията му, преди да вляза.

Хвдф’рджаанцъ седеше на масата до Влад. Савн беше изправил гръб в стола срещу камината и щом влязох, се обърна и ме погледна, което ме стъписа. Казах: