Стивън Бруст - Исола

— Сетра Лавоуд — рекох. — Доста време мина. — Двусмислена реплика, с която можеше да си поиграе, ако пожелаеше. Не го направи. Протегна ръка и Лойош прелетя към нея, позволи да го почешат по брадичката, а след това, само за да покаже уважението си към нея, наведе глава, за да се остави да го почеше по люспите, скриващи ушите му: особена проява на почитание, тъй като джерегите много държат да си пазят ушите. Не знам дали Сетра можа да оцени високата чест. Докато обръщаше внимание на Лойош, извадих кутийката от кесията си, отворих я и окачих отново каишката на шията си. Почувствах се по-добре.

— Добре сте дошли в дома ми — каза Тъмната дама на Дзур планина. — Моля, елате с мен.

— За мен винаги е удоволствие — отвърнах и я последвахме към дневната, където ни попита дали желаем вино.

— Клава — заявих твърдо. — Обещаха ми клава.

Сетра се усмихна.

— А ти? — обърна се тя към Тилдра. — Същото ли?

— Ако обичаш.

Появи се Туко — влачеше крака и мигаше.

— Клава — поръча Сетра Лавоуд.

Туко се изплези като змия, душеща въздуха, помръдна, което сигурно трябваше да мине за поклон, и се затътри навън. Изгледах го, докато излезе през задната врата, и попитах:

— Колко стар е всъщност?

— По-млад е от мен.

Кимнах.

— Попитах само за да ти дам пак възможност да бъдеш загадъчна.

— Знам. — Сетра ме огледа от глава до пети. — Добре изглеждаш, Влад.

— Животът на открито ми се отразява добре.

Тя уподоби бегла усмивка и рече:

— Вие също, лейди Тилдра. Радвам се, че дойдохте, и ви благодаря, че доведохте със себе си нашия скитащ източняк.

— Беше мой дълг, милейди — отвърна Тилдра. — На свой ред, трябва да ви благодаря за помощта, както и за гостоприемството.

Споменаването за гостоприемство беше знак Туко отново да се появи, този път с поднос с две паници клава, бурканче с мед и гърненце с гъста сметана. Тилдра прие своята паница с благодарна усмивка и отпи от клавата, както я поднесоха. Аз се залисах с моята, докато добие подходящия вид. И на вкус беше добре. Беше ми липсвала повече, отколкото мислех.

— Простите удоволствия на цивилизацията — подхвърлих. — Не съм вкусвал клава от Северен пристан.

Окото на Сетра не трепна при споменаването за Северен пристан, въпреки че… все едно.

— Може би трябва да обърнем вече внимание на работата — каза тя. — Или предпочитате първо да си изпиете питието?

— Не, не. Пиенето на клава, докато си говорим по работа, ме връща към най-приятни спомени за по-щастливи дни, когато можех да си седя в компанията на приятни хора и съмишленици, да обмислям разните си неща и да решавам чий крак трябва да счупя тая заран.

Двете ме лишиха от удоволствието да реагират, но Лойош ми каза: „Много си сантиментален, шефе, едва го понасям“, плесна с криле и се върна на рамото ми, колкото да изравни тежестта. Роуца между другото през цялото време не беше помръднала. След малко Туко се върна, този път с поднос с разни сурови умрели неща на него и го постави на каменната маса пред мен. Лойош и Роуца подхвръкнаха, кацнаха и почнаха да кълват. Нито Сетра, нито Тилдра не подскочиха при хвръкването. Това е важно, защото всеки ще се стъписа, когато едно крилато създание изведнъж хвръкне пред него.

За пръв път забелязах, че макар ръцете на Туко като че ли винаги се тресяха, когато носи поднос, подносът изобщо не трепери. Зачудих се дали разните му болежки не са само преструвка, и ако да — защо?

— Благодаря ти от името на познайника ми.

— И тримата сте добре дошли, Влад — отвърна Сетра.

Отпих още клава. Проклятие, липсвала ми беше тази чудесия.

— Мороулан и Алийра са живи — заяви Сетра. — Или поне бяха живи до вчера. Следователно са постигнали състояние, при което е невъзможно да се свързваме с тях. Това означава, че или са обкръжени от златен камък Феникс, или са напуснали границите на нашия свят. И докато не докажем противното, сме длъжни да приемем, че са задържани против волята им, а това би трябвало да включва някой с неимоверна мощ — може би дори бог, макар че според мен това едва ли е вероятно. Опасявам се, че това, пред което сме изправени, е много по-могъщо от бог.

— Много добре — рекох. — Никак не ми се щеше да се окаже твърде лесно.

— Не, Влад. Грешна реакция. Трябва да кажеш: „С какво мога да помогна?“

Изсумтях.

— Ако попитам това, току-виж си ми отговорила.

— Точно това е опасността — съгласи се тя.

— Какво е станало според теб?

— Нямам представа.

— Недей да ме лъжеш, Сетра.