Стивън Бруст - Исола

Тя отново ми показа трапчинките си.

— Всъщност не знам, Влад.

Свих рамене и тя продължи:

— Отидох да намеря Мороулан и в библиотеката го нямаше. Опитах псиконтакт и не успях да се свържа с него.

— Това необичайно ли е?

— Безпрецедентно.

— Сериозно? Никога ли не е зает?

— Щеше да ми го каже предварително. Не съм успявала да го достигна психически единствено когато е бил извън света.

— Извън света?

Тя ме изгледа учудено.

— Знаеш за онези прозорци.

— А. Да. И това не се случва често, нали?

— Два пъти досега. И двата пъти ми съобщи предварително, че няма да е на линия, и ми остави указания какво да правя в случай, че се появи неприятност.

— И какви бяха тези указания, Тилдра?

— Да се свържа със Сетра Лавоуд.

— Не с Алийра?

— Това беше преди Алийра да… ъъъ… да превъзникне. Съгласна съм, че сега Алийра несъмнено е първото лице, към което бих се обърнала.

— И така, първо си говорила с Алийра?

Тилдра кимна и изведнъж се усмихна.

— Влад, защо толкова ми напомняш на Имперски инквизитор?

— Проклятие — измърморих. — Целех се в Реликвата на Третия етаж.

— В кое?

— А-ха.

— А-ха?

— Току-що доказах, че не си Сетра Лавоуд. Все пак, говори ли с Алийра?

— И тя е изчезнала — каза Тилдра.

— Богове! От четири дни, казваш?

— Да.

— Без никакво съобщение, без дума, без връзка?

— Без съобщение. Без дума. Без връзка.

— Разбирам. — Помъчих се да си представя, че с Мороулан и Алийра се е случило нещо. Трудно ми беше. Винаги съм ги възприемал като напълно неуязвими, покрай целия си опит с тях. Но Тилдра ме беше намерила в пущинаците, а това означаваше, колкото и да изглеждаше невъзможно, че се е случило нещо сериозно. Постарах се да върна мисълта си към текущия проблем.

— Та кога казваш, че се свърза със Сетра?

— Доколкото помня, ваше безпристрастие, беше в…

— „Ваше безпристрастие“? Тилдра, наистина ли се обръщат така към съдиите?

— Мислех, че го знаеш.

— Никога не съм имал адвокат, тъй че не знам какви обръщения използват.

— Мисля, че това е формата.

— Тъпо звучи, нали? Още кафе?

— Да, моля, ваше безпристрастие. Ако не възразявате да ви попитам, защо никога не използвате адвокат?

— Наемането на адвокат те кара да се чувстваш виновен.

— Но Глобу…

— Глобусът е нещо ужасно праволинейно, Тилдра. Те си задаваха въпросите, аз им отговарях, поглеждаха Глобуса и после ме пускаха. Та като стана дума за въпроси, мисля, че току-що зададох един.

— Добре, ваше безпристрастие.

Въздъхнах.

— Ясно. Разбрах намека. Просто ще те оставя да го доразкажеш.

— След като получим още кафе. Ако аз бях съдия, щях да поискам да ни намериш място, където сервират клава.

Махнах на гостилничарката за кафе и ни го поднесоха с досадно щедра усмивка.

След малко Тилдра продължи:

— Мороулан и Алийра бяха изчезнали, без да оставят съобщение. Опитах се да направя псиконтакт и с двамата и не успях. На другия ден поговорих с някои хора в замъка… Фентор, когото познаваш…

— Да.

— И Сурил, мисля, че не се познавате.

— Не се. Кой е той?

— Не е „той“, а „тя“. В момента ръководи вещерския кръг на Мороулан. — Чувал бях, че Мороулан разполага с такъв кръг, макар че рядко споменаваше за него, а и аз не питах. — И те не можаха да помогнат обаче, макар че, както ме увери Сурил, се опитала да се добере до Мороулан по свой начин. Ето защо изпратих вестоносец до Дзур планина, до Сетра Лавоуд.

— Вестоносец? Защо?

— Да занесе вест.

— Но…

— Не я познавам достатъчно за пряк контакт, Влад. Не всеки от нас я познава, ако ме разбираш.

— Ясно. — Почувствах се малко тъпо.

— Тя ми отговори с писмо, покани ме да я посетя в Дзур планина. Така и сторих.

— О, нима? И как е планината, държи ли се?

Тилдра ме изгледа.

— Имахме дълъг разговор. Сетра ми обясни за камъните Феникс, златния и черния, и за блокирането на псиконтакта. Тя също изглеждаше разтревожена, поне според мен.

— Да парафразираме Сийпур — подхвърлих. — Ако Сетра е уплашена, уплашен съм и аз.

— Да — кимна Тилдра. — Спомена се и твоето име.

— По какъв повод?

— Във връзка със златния и черния Феникс.

Опипах каишките на шията си, с мострите от двата вида.

— Да. Хм. А ако двамата вече са умрели?

— Не са.

— Кой ти каза?

— Некромантката.

— Аха. Добре. Тя би трябвало да го знае, нали.

— Сетра вярва, че ти можеш да помогнеш да ги намерим.

— Каза ли как?

— Не точно. Спомена нещо за Великото оръжие на Алийра, Пътедир, и за някаква си връзка между него и един артефакт, който е у тебе.