Стивън Бруст - Исола

Имаше си библиотека, но не знам защо така и не можах да я разгледам, тъй че не мога да ви кажа какво чете. От едната страна на библиотеката има няколко много добре, макар и скромно обзаведени гостни, някои от които съм използвал от време на време. От другата страна има широко вито стълбище, което води нагоре към кухнята или надолу към един коридор, от който човек може да стигне до една от трите трапезарии с различни размери, в две от които съм ял, а третата беше точно Голямата зала, в която стоях сега; дневна, в която веднъж обидих Сетра (обида, която насмалко щеше да се окаже смъртна); и две врати, които не знам към какво водят. В края на коридора има друго спирално стълбище: то към какво води — не знам, нито надолу, нито нагоре, защото ми се струва, че води право в библиотеката, но там няма никакво стълбище.

Украса почти няма. Все едно че през хилядолетията Сетра е изгубила търпение към всичко, което би могло да придаде малко яркост на онова, което по природа е тъмно, да украси нещо, което по природа е простовато, да одухотвори нещо, което по природа е сурово. Не съществуват ярки цветове в Дзур планина, но и нищо не изглежда грубо; по-скоро всичко е приглушено, но плавно, сякаш домът й представлява паметник на въздействията на времето. Всичките й мебели са прости и удобни, с възглавнички по коравите каменни столове, а светлината се осигурява главно от обикновени маслени светилници или свещи. Нямаше почти нищо, което да разказва за биографията й — в смисъл, в дома й видимо липсваха всички онези шантави неща, които човек си пази през годините като приятелски подаръци или предмети, събрани от разни пътувания, или вражески трофеи. Единственото подобно нещо беше в библиотеката, някакво устройство, покрито със стъкло, с въртящ се метал вътре. Бях попитал за него, но Сетра заяви, че няма представа за какво служи, и не пожела да ми каже как се е сдобила с него, нито защо го смята за ценно. Освен него, както казах, нямаше нищо, което човек би могъл да посочи и да рече: „Сетра Лавоуд има този предмет, защото той означава нещо за нея“.

Признавам, че понякога съм разсъждавал защо си е подредила дома по този начин, но непрекъснато се сблъсквах със следния въпрос: ако аз по някакъв начин можех да стигна до нейната възраст, какво щях да пожелая да бъде обкръжението ми? А на този въпрос отговора не знаех и това винаги слагаше край на разсъжденията и ме оставаше само с наблюденията.

И с това общо взето приключват познанията ми за дома на Сетра Лавоуд — не са много, като се има предвид колко често съм гостувал там. Много повече неща съм чувал, от най-вероятните до най-нелепите: лабиринти дълбоко в планината, където извършвала чудовищните си експерименти; високи кули на самия връх, където общувала с мъртвите; скрити проходи до Залите на Съда; скрити помещения, пълни до тавана с несметни съкровища, и така нататък. Но за тях нищо не знам (освен че смело мога да отрека за съществуването на проходи до Залите на Съда: ако те наистина съществуват, значи ми дължи извинение, че ме изпрати там по трудния път). Малко е известно, повече са подозренията и предположенията.

А освен това имаме и самата Сетра Лавоуд, което може би потвърждава мисълта ми за сказуемото и обстоятелственото пояснение.

Не видях Сетра веднага, тъй че се завъртях и ето я и нея: висока, бледа, немряща. За магията, даже за забранената магия на Древния свят, беше забравила повече, отколкото някой някога е научавал. Беше вампир, но това като че ли не я притесняваше особено; за тези, които разказват истории за нея, това беше почти прекалено, все едно да чуеш, че типът, който се кани да ти изтръгне сърцето, смята да те срита по пищяла след това. Произходът й тънеше някъде в праисторията и някои вярваха, че е живата персонификация на самия свят, че той ще свърши тогава, когато свърши и тя. Аз лично се съмнявах в това — не ми допада идеята за жива персонификация, която е немряща.

Чертите й бяха като на Господар на дракони, само дето ако човек се вгледаше внимателно (като мен), можеше да забележи намеци за Господар на дзури във формата на ушите и очите й. Обличаше се в черно, черно и черно — единствените намеци за цвят по нея днес бяха червеният камък на шията й, жълтият на пръстена на дясната й ръка и синята дръжка на Ледоплам на бедрото й. Облечена беше в загадка, все едно че беше родена само заради нея.

Тилдра й се поклони много дълбоко — по-дълбоко, отколкото я бях виждал да се кланя на когото и да било. Сетра го прие все едно, че й го дължат. Аз само кимнах, Сетра кимна в отговор.