Ребека Брандуейн - Дива кръв

Джонатан размисляше трескаво как да надникне под масата и да види дали зет му наистина държи пистолет, или, както предполагаше, само блъфира. Трябваше да погледна, като паднах, съобразяваше Джонатан, загубил ума и дума от страх. Чувстваше се както през войната, както преди сражение, сякаш ей сега ще му се наложи или да се предаде, или да напълни гащите. Стомахът му се свиваше, а пикочният му мехур щеше да се пръсне. По челото му беше избил пот, а горната му устна и ръцете му бяха студени и изтръпнали.

Тая смрадлива, въшлива ферма не си заслужаваше да умира заради нея и въпреки съмнението, че зет му само блъфира, не беше изключено тоя вагабонтин да казва истината. Слейд Меверик беше достатъчно смел да рискува да го спипат в Уйчито с пистолет в кончова, освен това мъж с неговата кървава професия положително имаше в джоба си и други номера. В края на краищата реши, както и преди малко, да не се излага на риск. Подписа, псувайки, документа, с който фермата ставаше собственост на Слейд Меверик.

— Мъдро решение, Бийчъм — каза Слейд и мускулестото му тяло видимо се отпусна. Той притегли двата документа към себе си и помоли барманката и нейната приятелка, които не можеха нито да четат, нито да пишат, да сложат по едно кръстче като свидетелки. После попълни грижливо имената на двете момичета под кръстчетата и им даде по два долара за услугата. — Много съм ти задължен, Бийчъм — каза той, сгъна внимателно документите и ги пъхна в джоба.

— Ами квитанциите?

Слейд погледна към купчината сметки на масата.

— А, можеш да ги вземеш, Бийчъм — каза той. — Такава ни беше уговорката, а, за разлика от теб, аз държа на думата си. Вземи ги и прави с тях каквото си пожелаеш. Изхвърли ги, изгори ги, или си избърши задника с тях. Откровено казано, все ми е едно. — Той отмести стола си назад и стана.

— Отговори ми само на един въпрос, преди да си тръгнеш, Меверик. — Гласът на Джонатан беше глух и примирен. — Искам да зная, наистина ли носиш в ботуша си „Диринджър“?

Слейд всмука от пурата си и пусна бавно кълбо дим. После поклати, ухилен, глава.

— Разбира се, че не, Бийчъм. В ботуша пъхам само крака си, нищо друго.

— Проклет мошеник! — изруга Джонатан.

— Смешен си, Бийчъм. Наистина си смешен. И знаеш ли защо? — Усмивката изчезна от лицето на Слейд, а погледът на тъмносините му очи стана ледено студен. — Защото се хващам на бас, че Индия си е мислила за тебе точно това, малко преди да умре.

Като дрънчеше с шпорите, скитникът престъпи прага на „Лятна градина“ и се озова в тъмната нощ. Вратата на кръчмата се затвори подире му и понамали врявата, която долиташе оттам и кънтеше по цялата улица. Слейд усети, че трепери от гняв, затова спря и пое дълбоко хладния нощен въздух, за да се поуспокои.

Няколко последователни изстрела го накараха да скочи встрани. В изпълнен с огромно нервно напрежение миг Слейд реши, че пияният Джонатан е докопал някакво оръжие и е стрелял подире му. Затова долепи тутакси гръб за стената на кръчмата и посегна мълниеносно към „Миротворците“ си. Но трябваше със съжаление да констатира, че не носи колана с пистолетите. Изруга, защото се усети гол и безпомощен, но само след миг вече се подиграваше сам на себе си, защото разбра, че изстрелите идват от едно муле, вързано наблизо.

Любопитен, Слейд тръгна към мулето. Заедно с него към животното се приближи и местният пазител на реда. Доколкото Слейд можа да разбере, един от многобройните тексасци, пребиваващи в града, решил да не предава срещу металическа марка оръжието си на властите и окачил колана с пистолетите на седлото на мулето. Всеки път, когато нервното животно се дръпваше назад, или се вдигаше на задни крака, оръжието стреляше. След разгорещен, а за Слейд ужасно забавен спор между помощник-шерифа и словоохотливия собственик на мулето, помощник шерифът се видя принуден да отстъпи и да даде право на тексасеца, който заяви, че в Уйчито няма закон, забраняващ на едно муле да стреля в пределите на града.

Засмян и радостен, че горещото му желание да отмъсти за смъртта на Индия е най-сетне осъществено, Слейд яхна коня и напусна града. Рейчъл го чакаше във фермата си.

Мартенският вятър беше станал по-топъл и Слейд беше завършил най-сетне новата тухлена къща на Бийчъм и се беше преместил там заедно с децата. Макар те да не бяха вече непрекъснато с нея, Рейчъл не се чувстваше толкова потисната, колкото бе очаквала, защото всяка заран, когато закарваше петте по-големи деца в Уйчито на училище, Слейд й оставяше за през деня Андрю, Нейоми и Тобиас. Вечер, когато идваше да прибере малките, двете семейства се хранеха заедно.