Ребека Брандуейн - Дива кръв

Слейд беше сигурен, че цялото й тяло е златисто, че краката й са дълги и грациозни като на сърна. Представяше си как се преплитат с неговите и се сключват зад гърба му, докато той я люби. Струваше му огромни усилия на волята да не я хвърли още същия миг в тревата и да я обладае. Минаваше му през ума да утоли страстта си при някоя проститутка в града. Но никога не го стори. В сравнение с мекотата и чистотата на Рейчъл тези жени бяха толкова груби и вулгарни с изрисуваните си устни и подканващия смях.

Слейд обичаше дъха на Рейчъл, тънкия аромат на сапун и люляк, който излъчваше кожата й, свежата миризма на колосаните й простички рокли от домашно тъкан плат, украсени с някоя панделка или дантела. Тя заслужава да тъне в коприна — мислеше си Слейд — и съжаляваше, че не може да й купува скъпи дрехи. В такива мигове изпитваше омраза към новия си живот, започнал с писмото от Индия, защото като наемен убиец винаги беше имал достатъчно пари. Сега беше без пукнат грош, а докато не се видеше с пари, гордостта нямаше да му позволи да направи предложение на Рейчъл, та ако ще и сто пъти по-силно да я желае.

Затова не проронваше дума за намеренията си да се ожени за нея, а тя се връщаше от полето с разбито сърце.

Вечер тя седеше пред камината, която продължаваха да палят през хладните пролетни вечери, кърпеше ризите на Слейд, зашиваше изгубените копчета. Понякога върху ризите капеха сълзи, защото си мислеше, че никога няма да върши за него всички тези дребни, но мили ежедневни неща, като за свой съпруг.

Още по-мъчителни мигове изживяваше, когато вземаше Тоби на ръце, за да го нахрани и приспи, защото той с всеки изминат ден заприличваше все повече на своя вуйчо Слейд. Обичаше Тоби с цялото си сърце, обичаше черната му къдрава коса, любопитните сини очи, сладкия му смях и милото гукане. Майчински чувства препълваха Рейчъл, когато гледаше бебето, или го държеше на ръце. То можеше да е нейно дете, нейно и на Слейд. Всъщност именно те двамата бяха единствените родители, които Тоби познаваше.

Не подозираше, че същите мисли вълнуваха и Слейд, когато я наблюдаваше и виждаше с колко любов отглежда Тоби. Понякога, когато светлината на лампата образуваше ореол около златистата й коса, той си казваше, че Рейчъл прилича на мадона с младенеца, а чувствата, които смяташе, че е погребал заедно с Терез, се пробуждаха в него, пускаха корени и даваха плод.

Тези дни откри, че му е вече трудно да си спомни лицето на Терез. То избледняваше все повече, а на неговото място възникваше лицето на Рейчъл, както се наслоява понякога нов образ върху олющените по-стари. Започваше да изпитва чувството, че Рейчъл е била винаги тук до него и за своя изненада трябваше да признае, че не може да си представи живота си без нея.

Така минаваха дните, един след друг, а мечтите и надеждите в техните две сърца бяха като пъпки, които бавно, едва забележимо, но все повече се разтварят, всяка невидима за другия.

След април дойде май, дъждът, който плющя над полята след оранта и сеитбата, спря и сега тлъстият чернозем на прерията беше влажен и пълен с живот. Безброй треви, високи и ниски, избуяха с всички възможни цветове — от тъмносиньо до златистозелено. Разцъфнаха и цветята и сякаш метнаха над равнината пъстро покривало. Рейчъл обичаше до болка пролетната прерия, многоцветна и напращяла от живот.

Дребните полски врабчета бяха презимували тук, а сега към тях се присъединяваха и прелетните птици, прекарали зимата на юг: тлъсти, червеногърди присмехулници, свадливи синьобели сойки и елегантни червенушки подскачаха по раззеленилите се тополи, които шумоляха по двата речни бряга на лекия пролетен ветрец. Полски чучулиги пееха сред високите треви, самотни ястреби се издигаха стремително в яркосиньото небе. Съсели и къртици се измъкваха от дупките си, стада сърни и антилопи препускаха из прерията.

В утрини като тази, капките роса блестяха сякаш пръснати по земята диаманти и отразяваха неописуемо многообразие от багри. Кремави гъби бяха поникнали толкова изобилно и нагъсто, че Рейчъл беше готова да повярва: тук са танцували героите от детските й приказки. От вратата на дома си виждаше на километри далеч. Безбрежната вълниста прерия се простираше сякаш до края на земята. Тя вдиша дълбоко свежия утринен въздух, а после се залови отново за работа, сияеща от щастието, че живее.

Беше й ден за пране. Тя вдигна на хълбок тежката кошница с мокри дрехи и тръгна към въжето да ги простре да се сушат на топлото слънце. Наблизо Андрю и Нейоми бъркаха с пръчка в една дупчица, където се беше скрил паяк, а Тоби нещо си бъбреше и писукаше върху одеялото, което Рейчъл му беше постлала на земята, оглеждаше с любопитни очета всичко наоколо.