Ребека Брандуейн - Дива кръв

— Виж, Анди! — извика възбудено Нейоми и посочи към земята. — Там има още една дупка. Сигурно е задната врата на паешката къща. Донеси вода, ще я излеем вътре и ще видим дали няма да излезе от другия край.

— Андрю! — извика строго Рейчъл, като видя, че момчето влачи пълна кофа към новооткритата дупка. — Ако там долу има паяк-кръстоносец и ако те ухапе, ще те боли цяла седмица.

— Ние много ще внимаваме, лельо Рейчъл — обеща й тържествено Андрю и се залови предпазливо, но увлечено да налива вода в мъничкия тунел.

Рейчъл поклати неодобрително глава, но се усмихна. В детството си беше прекарвала часове е това занимание: да пропъжда насекоми от скривалищата им, а не беше и толкова стара, че да забрави каква радост е било да ги видиш как изпълзяват откъм другия край. Въздъхна тъжно, залови се отново за прането и се запита защо децата са във възторг от подобни странни занимания. Насекомите никак не я привличаха, особено след миналогодишното нашествие на скакалците. Тази пролет полята бяха осеяни с яйцата им и сега от тях се излюпваха отвратителни скакалци, които безпощадно нападаха зелените млади кълнове. Наложи се да някои ниви повторно да се засяват. Рейчъл можеше само да се надява, че завърналите се ята птици ще изкълват ужасните насекоми, преди да са унищожили и новата реколта.

Вдигна кошницата и се върна към коритото да изстиска още пране. В същия миг зърна далеч на хоризонта конник. Изтърва кошницата, грабна Тоби, викна на Нейоми и Андрю да се прибират и изтича в къщата. Бързо затвори вратата и я залости. После грабна пушката и надзърна предпазливо през прозореца. Нямаше основания да смята, че приближаващият се конник ще й стори зло, но Рейчъл беше сама с три деца и не искаше да рискува. Още се случваше диви индианци да нападат усамотени ферми на преселници, или белокожи нехранимайковци, безотговорни скитници, безмилостни престъпници да ограбват, палят, изнасилват и дори да убиват.

Когато конникът се приближи, видя с облекчение, че е младо момче, седемнайсет-осемнайсетгодишно не повече, навярно само малко по-младо от нея, а тя навърши деветнайсет през март. Момчето яздеше едър кафяв кон и беше въоръжено само с една карабина. Въпреки това Рейчъл предпочете да не излиза от къщата. И младок може да се окаже опасен. Достатъчно беше да си помисли за Хенри Макарти. Истинското му име беше Уилям Бони, беше станал известен в цялата страна като Били Убиеца. Неговата майка държеше допреди няколко години перачница в Уйчито, на Норт Мейн стрийт, но после се пресели в Ню Мексико.

Мъжът спря коня пред къщата и се озърна с любопитство. Когато не се появи никой, извика:

— Ало, госпожице Уайлдър? Ало? Има ли някой тук?

Рейчъл му отговори от полуотворения прозорец и с вдигната за прицел пушка.

— Кой сте и какво искате? — попита тя.

— Аз съм Адам Кейфе, госпожице — отвърна той учтиво. Търся Рейчъл Уайлдър. Моето семейство купи наскоро малко земя недалеч от тук — посочи той с показалеца на изток. Ще ставаме земеделци и трябва да изкопаем кладенец. В града ни казаха, че освен полуиндианеца Сийкс, когото не можахме да открием, госпожица Уйлдър е тук най-голямата майсторка в откриването на вода. Вие ли сте госпожица Уайлдър?

— Да и на двата ви въпроса. Момент моля, идвам.

Рейчъл излезе навън. Продължаваше да държи пушката, но тя вече не беше насочена към младежа. На Адам Кейфе това явно не му направи впечатление, той само огледа с интерес оръжието й. После почна безгрижно да си свирка, слезе от коня и го върза здраво. Остави старата си карабина на седлото. Свали вехтата си шапка, приближи се към Рейчъл и й подаде ръка, очевидно убеден, че тя непременно ще я поеме. Силното му младо тяло и самоувереното му държане толкова й напомниха Слейд, че тя се усмихна.

— Здравейте, госпожице? — поздрави той ухилен и отметна от лицето си тъмнокестеняв кичур. Изненадващо зелените му очи заблестяха, когато срещнаха нейните. — Много се радвам да се запозная с вас.

— Здравейте! — каза Рейчъл и пое ръката му. Ръкостискането му беше силно и дружелюбно, непосредствеността му обезоръжаваща. Трапчинки се бяха появили на усмихнатото му лице и тя реши, че го харесва и няма защо да се бои от него. — Момент само, да взема бебето. — Той кимна, а тя влезе за малко в къщата и се появи с Тоби на ръце и с Андрю и Нейоми, вкопчени в полите й. — Кажете сега добър ден на Адам Кейфе! — заповяда тя на двете деца.

— Здравейте, Адам Кейфе — казаха и двете в един глас.