Ребека Брандуейн - Дива кръв

Както при данъка за училищата, пестеливите бизнесмени на Уйчито се бояха да не отблъснат с висок данък смет възможните инвеститори, затова се бореха с мръсотията точно толкова, колкото и с пороците и престъпността в своя град.

След залез слънце отваряха врати кръчмите, игралните домове и танцовите салони по двата бряга на Голям и Малък Арканзас и тогава в града пълновластни господари ставаха пиянството, хазартните игри, проституцията. Само в чертите на града, (без да се смята Дилейно), кръчмите бяха повече от петдесет. Всяка плащаше по двайсет и пет долара месечен данък. Бирата, която се сервираше в заведението на местния пивовар Вернер, имаше славата да е толкова силна, че някакъв полицай, след като изпил една халба, се прибрал в къщи с мастилница на главата, вместо с фуражката си.

Хазартът беше тук на не по-малка почит от пиенето. Дори Уайът Ърп си беше донаждал известно време полицейската заплата като крупие. Любимите игри бяха фаро, рулетка и покер. Проституцията беше забранена, но понеже местното началство получаваше най-редовно подкупи от всички по-известни проститутки в града, то наказваше, по ирония на съдбата, само курвите без постоянна клиентела. Всъщност с основание можеше да се твърди, че общо взето в по-голямата част от града проституцията беше не само позволена, но и насърчавана. Беше стигнало дори дотам, че когато няколко проститутки решиха да се надбягват посред бял ден голи от бардака си до Голям Арканзас, кметството на Уйчито забрани къпането в реката през деня и предложи за този род удоволствия да бъдат предпочитани нощните часове, та да не се шокират почтените обитатели на града. Докато търговията с говеда и биволи процъфтяваше и запразнили каубои и ловци пилееха пари с широка ръка и не рядко оставяха за няколко часа месечна заплата срещу малкото и твърде непривлекателни атракции, които предлагаше градът, Уйчито нямаше и да помисли да става по-чист.

Само през 1872 година през огромните оградени пасбища на града бяха прекарани осемдесет хиляди глави едър добитък, а депозитите в банките надхвърлиха 5,5 милиона долара, много повече отколкото в други градове на Канзас, някои три пъти по-многолюдни от Уйчито. През последните две години, заради общото лошо финансово положение на страната, както и поради нашествието на скакалците, доходите не бяха чак толкова високи, но донесоха въпреки това достатъчно добри печалби, за да може Уйчито да си остане царицата на търгуващите с говеда градове.

Що се отнася до бизоните, местната фирма „Хейс енд Бръдърс“ закупи само през първите три месеца на 1875 година кожи и козина за над петдесет хиляди долара и зае първо място сред търговците на кожи в Канзас. Дори кокалите се продаваха в Уйчито на цена от пет до десет долара тона и се откарваха с параходи най-често за Филаделфия, където ги превръщаха в торове. Много търсени бяха и бизоновите рога, които се продаваха по трийсет долара чифта. Те се експедираха с влакове за различни градове на изток, където от тях правеха ветрила и разни други неща. От остърганите от кокалите остатъци от кожа се произвеждаше лепило.

Беше повече от ясно, че продължи ли това избиване на бизоните с хиляди, те скоро ще изчезнат от прерията. Животновъдството и земеделието бяха бъдещето на Канзас и Рейчъл го беше разбрала. Но за да отглежда толкова добитък, колкото й се искаше, за да се занимава толкова нашироко със земеделие, на Рейчъл й трябваше земя, ужасно много земя. Онова, което притежаваше, беше крайно недостатъчно. Затова Слейд реши да купи земя, колкото й трябваше, за да реализира мечтите и надеждите си. Беше най-малкото, което можеше да направи, ако искаше да се ожени за нея. Знаеше, че засега поне може да й предложи все още твърде малко.

Чак по здрач Слейд успя да открие непрокопсания си зет, защото се оказа, че Джонатан е не в Дилейно, както бе предположил, а в Уйчито. Слейд много съжаляваше, че е така, защото макар местната полиция и да се появяваше, ако я викнеха, и в квартала на червените фенери, защото не разполагаше отвъд Голям и Малък Арканзас със законна власт, тя предпочиташе да си затваря там при нарушения и двете очи и тъкмо на това беше разчитал скитникът. За разлика от града, в Дилейно не беше забранено и носенето на оръжие, а Слейд бе решил, ако стане нужда, да подкрепи заканите си с двата „Миротвореца“. Сега можеше да се надява само, че заканите ще свършат цялата работа, защото в противен случай трябваше да напердаши Джонатан, с което рискуваше да се озове повторно в затвора.