Ребека Брандуейн - Дива кръв

Беше най-дългата нощ в живота му.

Рейчъл не проумяваше защо шерифът Маг още не се е появил във фермата й, за да я арестува. Също като дядо си Фремънт Хегърти и тя беше сигурна, че ще дойде. Нищо че предишната вечер, като чу разказа на Поук за подвизите на внучката му в града, Фремънт се беше смял до сълзи и беше тропал от възторг толкова силно с крака, че за малко не строши протезата, която му заменяше десния крак. Дори по-големичките деца на Бийчъм бяха забравиха тревогите и се смяха, изпълнени с учудване и възхищение пред смелостта на Рейчъл която се бе опитала, с риск за живота си, да върне баща им в къщи.

— По дяволите! — беше възкликнал Гидиън. — Бас държа, че татко е бил луд за връзване!

— Гидиън — беше се изсмял Поук, който вече си бършете сълзите — твоят татко така беше загрял от яд, че върху него можеха да се изпържат яйца! Толкова лют не го бях виждал.

Но при мисълта за възможното арестуване на Рейчъл веселостта им бързо се изпари. За голяма тяхна изненада във фермата не се появиха нито шерифът, нито помощниците му, за да отведат Рейчъл в тъмницата. Не беше изключено бурята да е възпряла снощи представителите на властта, но нямаше обяснение за това, че не дойдоха и тази сутрин. Сега небето беше сиво, но безоблачно и времето достатъчно добро за сезона. Дори слънцето се опитваше да пробие и замръзващият сняг блестеше като захарен.

Рейчъл поклащаше недоверчиво глава, всеки път щом поглеждаше към безлюдния хоризонт и продължаваше пътя си към обора. Да не би този нехранимайко Верн Лънди да беше предпочел да не праща шерифа по петите й, защото и неговата не беше съвсем чиста и щеше да е по-добре да не се среща с Маг. Тя въздъхна и си пожела да няма повече неприятности.

Вървеше, размахала кошницата за яйца и поемаше дълбоко утринния въздух. Като всякога след буря, той лъхаше на свежест и чистота. Така ухаеше и тъмната мокра пръст под ботушите й. Вятърът беше доста силен и студен, но въпреки това на Рейчъл й се струваше, че долавя полъха на пролетта. Дано е вярно, мислеше си тя, защото й беше дошло до гуша от сняг и лапавица, беше и додеяло въпреки огъня в печката и в камината, да трепери от студ под завивките си. Мечтаеше за синьо небе, за първата зеленина в прерията, за цветята, които ще я покрият. Вятърът, който вее безспир над равнината, нежен като люлчина песен през лятото, могъщ като симфония през зимата, ще е тогава топъл и ласкав.

Когато отвори едно от тежките крила на портата на обора, Рейчъл установи с учудване, че Гидиън вече храни и пои животните, а десетгодишният Кейлеб дои кравата. Беше успял даже да сипе топло мляко на малките котета, които вече лочеха пенестото лакомство.

— Нощес, ти като си легна, лельо Рейчъл, ние така решихме — каза Гидиън, когато срещна въпросителния й поглед. — Докато живеем при тебе, да си припечелваме прехраната. — Знаем колко ти беше трудно да се грижиш за нас и… за майка. Не искаме да сме тунеядци.

Като чу това, на Рейчъл й бликнаха сълзи от очите и тя с мъка ги сдържа, защото сякаш Индия й говореше с устата на момчето. Беше трогната от неочакваните думи и си спомняше с дълбока тъга покойната си приятелка. Джонатан навярно би предложил и той помощта си, но пряко воля и с надеждата, че тя ще откаже. А от детското лице на Гидиън лъхаше гордост и сърцераздирателна решителност, но момчето беше и готово да се разплаче, ако Рейчъл отблъсне помощта му, тъй че единствената възможност беше да я приеме.

— Разбира се, прав си — каза тя. — Че кой обича тунеядците, Гидиън? Бях сигурна, че ще постъпиш точно така. Тук има предостатъчно работа, та се надявам, че всеки от вас ще си поеме задачите, с които се е справял в къщи. Откровено казано, благодарна съм ви за помощта.

Беше съвсем вярно, защото откакто родителите й загинаха преди няколко години в едно торнадо, Рейчъл имаше във фермата повече работа, отколкото можеше да свърши. Вярно, Поук се оправяше с най-тежкото, пък и дядото помагаше, доколкото му беше възможно с единия крак. Въпреки това никога не я напускаше чувството, че в деня има прекалено малко часове.

— Като свършиш тук, Гидиън, попитай Поук какво още трябва да направиш. Кейлеб, като издоиш кравата, занеси каната с млякото в къщи и я остави на масата в кухнята.

— Да, лельо — отговориха в хор момчетата и се разсмяха.

В свинарника Рейчъл свари Филип, който се грижеше, преизпълнен с чувство за отговорност, за свинете. В кокошарника деветгодишната Сюзън пръскаше зърно и събираше яйцата, заобиколена от усърдно кълвящите кокошки. Като видя, че всичката й работа е вече свършена, Рейчъл отиде да хвърли на ловджийските си кучета кокалите от снощната вечеря и се върна в къщата. Там Ева вече беше сложила масата за закуска.