Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Вгледа се в нея и разбра, че нещо не е наред.

— Какво има? Защо ме гледаш така?

— Откъде имаш този кон? — запита тя, като из главата й се въртяха разни подозрения. По лицето й ясно личеше, че го обвинява в нещо долно.

Ник изглеждаше изненадан и сви рамене.

— Нямам представа. Не е от моите — може би е на баба ми или на сестра ми. Защо питаш?

Тес си пое дълбоко въздух и реши, че е била доста глупава, за да си помисли, че Ник може да има нещо общо с това, което й се случи в нощта, когато срещна контрабандистите — та той е бил в Лондон. Сигурно имаше някакво просто обяснение за присъствието на Фаярбол в конюшнята му.

— Е? — попита той нетърпеливо. — Защо толкова се заинтересува от това животно?

— Нищо… просто го разпознах — всъщност, той е мой. Името му е Фаярбол, яздех го в нощта, когато избягах от Авъри, когато срещнах и бандитите.

Ник сбърчи веждите и прозря подозрението върху лицето й.

— И мислиш, че аз…

Преглътна една ругатня и се опита да овладее гнева си.

— Сигурна ли си, че е същият кон? — попита рязко той. — Няма никакви отличителни белези.

— Мисля все пак, че мога да разпозная собствения си кон — троснато отвърна тя и като че ли, за да докаже думите й, Фаярбол леко подръпна панделката, с която беше вързана косата й.

Никълъс стисна устни.

— Добре, когато се върнем, ще разпитам хората си.

Яздеха към целта си в напрегнатата тишина, неизказаните подозрения на Тес се издигаха като преграда между тях. За да избегне по-дългия път, Ник избра една пътечка през гората.

Утрото беше прекрасно, хладно и свежо, листата на дъбовете бяха започнали да пожълтяват, слънцето се подаваше кръгло и златисто над върховете на дърветата. При други обстоятелства Тес щеше да е в добро настроение, но присъствието на Фаярбол в конюшнята на Никълъс я разстрои, въпреки че беше убедена, че той няма нищо общо с това. Страхливо го погледна. Като видя здраво стиснатите му устни разбра, че още й е обиден.

Тес се нацупи.

— Съжалявам, милорд — най-накрая каза тя. — Въобще не повярвах, че сте в комбина с бандитите — просто се изненадах да видя Фаярбол в конюшнята ви.

Изражението му леко омекна.

— Извинението се приема — всъщност не те обвинявам, че си подозрителна — нямахме много време, за да се научим да си вярваме, нали?

На гърлото й заседна буца. Може би да, но знаеше, че може да му повери живота си. Усмихна му се.

— Да, нямахме, просто ще трябва да си наваксаме…

Беше минал само един ден, откакто окончателно напуснаха кулата, но тя изглеждаше като изоставена от години. Ник спря отпред и помогна на Тес да слезе от коня.

— Не мисля, че контрабандистите ще се мотаят наоколо по това време… — прошепна тихо той, — но стой близо до мен и прави това, което ти кажа. Разбрано?

Тес кимна и след няколко минути вече бяха вътре. Ник намери някаква свещ, оставена от слугите, запали я и двамата се изкачиха на горния етаж. Спуснатите капаци на прозорците почти не пропускаха светлина и кулата сега изглеждаше мрачна и отблъскваща.

Влязоха в спалнята и след няколко минути Тес усмихната подаде черния тефтер на Никълъс.

Той се изненада като видя, че пръстите му треперят, докато поемаше дневника от ръцете й. Стоеше, вперил поглед в изтърканата черна кожа.

Въпреки че бързаха, той не можа да се стърпи и го разгърна. На трепкащата светлина от свещта прочете:

12 декември, 1742 г.:

Най-лошите ми опасения се сбъднаха — баща ми и кралят се съюзиха и ми намериха съпруга. Под непрекъснатия натиск от страна на семейството ми през последните няколко седмици се срещнах два пъти с нея. Името й е Палас Леланд и е едно сладко дете — със светли коси и сини очи, още няма навършени петнадесет. Твърде млада е за мъж на моята възраст, но семейството й настоява за брака, а също и баща ми и кралят — аз съм последен в рода и е наложително да имам син, който да наследи титлата. Сватбата е насрочена за пролетта…

Ник се почувства странно да чете думите на дядо си, но още повече да разбере, че тяхното положение беше почти същото — също както при Бенедикт, семейството му настояваше да се ожени, за да има наследник, който да приеме титлата. Погледна Тес — дребното й личице беше сериозно и напрегнато, обърнато към него; внезапно го изпълни голяма благодарност към лейди Холиуел… Заради нея беше открил съпругата, която му допадаше — не някоя, която бяха избрали за него, а тази, призна той и нежна усмивка затанцува по устните му, която не би заменил за друга жена на света.