Шърли Бъзби - Игра на съдбата

— Ами, боя се, че имах други работи на главата — троснато отвърна тя. — Едва не ме убиха, върнах си паметта… омъжих се за теб, любихме се — ей такива неща.

Настроението му мигновено се промени, раздразнението изчезна от лицето му и той се засмя. Тес го погледна несигурно.

— Ммм… да, мисля, че разбирам как тези неща могат да отвлекат вниманието на някого.

— Да, предполагах, че ще разбереш като се замислиш за минута — отвърна Тес като едва си пое въздух.

Кожата й настръхна, когато той плъзна ръка и погали задника й. Тес със задоволство почувства как Ник отново се възбужда, усещаше твърдия му член между бедрата си.

— И след като… — промърмори Ник, устните му едва докосваха нейните — вече е твърде късно да направим нещо за дневника тази вечер… предполагам, че трябва да си намерим с какво да се занимаваме до сутринта…

Устните му се впиха в нейните и тази вечер Тес вече не се сети за дневника. Както и енергичният й и ненаситен съпруг.

Призори обаче Ник нежно събуди Тес. Тя замига сънено, изненадана да го види напълно облечен.

— Кажи ми пак за дневника, съкровище — прошепна той. — Зад кой точно камък е скрит.

— Ще дойда с теб — нетърпеливо заяви тя, отметна косата от лицето си и понечи да стане от леглото. — Изчакай само минута да се облека.

— Не. Не искам да стъпваш на онова място преди да съм сигурен, че е безопасно. Сега отговори на въпроса ми. Ще отида и ще се върна преди някой да е забелязал отсъствието ми.

Тя не му обърна внимание.

— Няма да идваш с мен! — строго каза той, когато тя започна да облича муселинената си рокля на райета.

— Напротив — уверено отвърна съпругата му. — В противен случай няма да ти кажа кой е камъкът. Въпреки че… — добави тя, докато връзваше косата си с панделка — ако искаш да прекараш няколко часа в разрушаване на камината, нямам нищо против.

— Някога били ли са те като дете? — попита той застрашително.

Тес мило му се усмихна, надигна се на пръсти и го целуна по брадата.

— Разбира се, че не. Мислеха, че това ще разстрои нежната ми натура.

Не обърна внимание на смръщеното му изражение, сложи вълнен шал около раменете си и каза.

— А сега да вървим!

Избързаха надолу по стълбите, но Тес изведнъж се спря и невинно погледна Ник.

— Може би ти ще водиш към конюшните. Боя се, че не знам къде са.

Ник сдържа смеха си, разбра, че не може да й се сърди за дълго. Със закачлив блясък в очите той промърмори.

— Радвам се, че и аз мога да бъда полезен с нещо.

Тес се изчерви като си спомни колко безспорно добър беше в леглото. Като че ли правилно разбрал причината, той нежно каза.

— Полезен освен за това, за което си мислиш.

Тес погледна встрани, не можеше и за миг да издържи на подигравателните пламъчета в очите му. Прокашля се.

— Не трябва ли вече да тръгваме?

Ник се засмя и се отказа да я дразни. Взе ръката й.

— Добре, както желае госпожата.

Конюшнята се намираше в една дълга постройка недалеч от имението. По размерите й личеше, че графът има много коне и това се потвърди, когато влязоха и Тес забеляза дългата редица от просторни отделения. Като заклет любител на конете, мирисът на сено, коне и кожа й се стори опияняващ.

— О, прекрасни са, нали? — възкликна тя и се приближи да погали наведената глава на една червеникавокафява кобила.

— И аз така мисля — отвърна Ник, като се оглеждаше да види дали някой от конярите не е наблизо. Почти се беше съмнало и не се изненада, когато едно сънено момче бързо се приближи към него.

— Милорд, не ви очаквахме — изплашено промълви то. — Да повикам ли управителя?

Ник поклати глава и му обясни какво им трябва. С изписано любопитство на лицето, момчето побърза да оседлае два коня.

В това време Тес се забавляваше като спираше да погали ту този, ту онзи кон. Беше стигнала почти до средата на коридора, когато внезапно спря пред един жребец. Приближи се до отделението и го огледа по-добре. Явно беше, че е от добро потекло, но това, което я накара да затаи дъх беше бялата звезда на челото му. Фактът, че това малко червеникавокафяво жребче изглеждаше невероятно радостно да я види, притискаше се до ръката й и цвилеше тихо само за нея, потвърди подозрението й. Това беше Фаярбол — конят, който яздеше в нощта, когато се натъкна на контрабандистите!

Мислите й бясно препускаха. Как се беше озовал тук? Когато го видя за последно, той беше в ръцете на контрабандистите…

Ник внезапно се появи до нея.

— Съжалявам, не исках да те стресна, но конете ни са готови.