Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Ник дяволито се усмихна и я притегли в прегръдките си.

— Искаш да кажеш, ако те бях видял някоя вечер в Амък?

Тя кимна. С широко отворени очи се вгледа в прекрасните му черти. Дишането й се учести от израза в закачливите му очи и попита.

— Какво щеше да направиш тогава?

— Ами… — каза бавно той и потри устни о нейните — щом откриех коя е очарователната малка госпожица с огнените къдрици щях да изпадна в див гняв.

— Защо? — запита тя леко разтревожена.

— Защото щях да се ядосам като разбера, че единствената жена в цяла Англия, която най-накрая е привлякла вниманието ми, е една от онези Мандъвил! Щях да съм вбесен от номера, който съдбата ми е изиграла.

Въпреки закачката в думите му, Тес продължаваше да чувства тежест в гърдите.

— Толкова много ли ме мразиш, както и семейството ми? — прошепна тя.

Ник я притисна до себе си.

— Тес, малко глупаче! Луд съм по теб и когато те държа в прегръдките си, омразата е последното нещо, за което се сещам.

Целуна я, езикът му проникна надълбоко в устата й и за известно време Тес забрави за факта, че да си луд по някого не е същото като да си влюбен. Когато устните им се разделиха, очите й светеха. Обхвана врата му и палаво каза:

— Мислиш ли, че трябва да изпратим бележка на Авъри, в която да му благодарим, че ме е подтикнал да избягам от покровителството му?

Ник я стрелна с поглед.

— Не! — твърдо отвърна той. — Авъри Мандъвил никога няма да получи благодарности от мен. Но можем да му пратим съобщение, в което да искаме всичките ти вещи, както и тези на лелите ти, да бъдат незабавно изпратени в имението Шерборн.

— О, Боже! Ще бъде абсолютно вбесен!

Ник се усмихна.

— Знам — пусна неохотно Тес и я помоли. — Ще имаш ли нещо против да се присъединиш към лелите си? Искам да започна да чета дневника, а и трябва да говоря с Атина.

Тес го погледна разтревожено.

— О, Ник… не се карай с нея. И без това напрежението напоследък беше голямо. Моля те, не можеш ли да си затвориш очите? Дай й време да свикне с мен. За нея е голям шок, но сигурна съм, че след време всичко ще си дойде на мястото.

Ник изсумтя.

— Не мисля, че говорим за един и същи човек. Атина е много твърдоглава и не разбира от дума. А и тя ме мрази от раждането ми. Не одобрява това, че аз заех мястото на Рандъл. Бракът ми с теб за нея е още един пример за това колко съм недостоен за граф на Шерборн. Повярвай ми — Атина няма да промени мнението си независимо колко време й дам. Въпросът трябва да се разреши сега, не бива да се загърбва. А и не искам пак да те обижда, нито баба ми или гостите ми да търпят злобните й тиради.

— Разбирам — бавно каза Тес, искаше й се да има мирно разрешение. Израснала като единствено дете и заобиколена от любящи роднини, на Тес й се виждаше тъжно, че Ник и единственият му жив родственик са изправени един срещу друг — и то заради нея!

Леко и несигурно му се усмихна и промърмори.

— Предполагам, че в такъв случай, ти си знаеш най-добре. Ще те оставя и ще отида да видя какво правят лелите ми — на вратата се поколеба и го погледна през рамо. — Може би сега, след като е имала време да се поуспокои, няма да е толкова ядосана.

— Пак ти повтарям, не мисля, че говорим за един и същи човек — отвърна Ник. — Гневът на Атина, както по сила, така и по продължителност, е легендарен и злобата й трае по-дълго, отколкото при всеки друг. Можеш да се обзаложиш на месечната си издръжка, че бракът ни, състоял се толкова бързо и потайно, е нещо, което тя няма скоро да прости или забрави. Ще ми го натяква в близките двайсет години. В това, скъпа, съм абсолютно убеден!

От думите му не й стана по-леко. Остави го дълбоко разтревожена и отиде да потърси лелите си.

След като Тес си тръгна, Никълъс незабавно позвъни за Билингам и му нареди да уведоми лейди Атина да дойде в кабинета му. Беше му нервно от предстоящата среща със сестра му и обикаляше напред-назад из стаята, питаше се дали Тес не е права. Дали с времето Атина щеше да се примири с брака им? Дали не трябваше да е по-мек с нея? Дали след първоначалния шок Атина щеше да приеме неизбежното? Все пак не мислеше така.

Не знаеше как да разреши ситуацията, но докато се разхождаше се спря пред прозореца, който гледаше към гората. Кулите на Доуджър Хаус се издигаха над дърветата. По лицето му премина сурова усмивка. Разбира се — идеалното разрешение.

Чу се рязко почукване на вратата и след поканата му Атина влетя в стаята, като затръшна врата след себе си. Върху красивото й лице имаше надменно изражение, очите й бяха пълни със злоба. Застана по средата на стаята.