Шърли Бъзби - Игра на съдбата

След малко Джени й донесе розовата рокля. Тес я отпрати, облече се сама и върза косата си. Но все още нямаше отговор на въпросите си. Въздишайки, тя се разхождаше из стаята и от време на време поглеждаше през прозореца. Отново валеше и денят беше мрачен. Всъщност при вида на тази унила гледка — прогизналата, повяхваща розова градина и стичащите се капки по листака, Тес реши, че настроението й съответства на времето — мрачно и доста отблъскващо.

Все още беше много рано и на Тес й се прииска още една чаша чай, затова седна пред огъня. Поне беше на топло, суха и нахранена. Може би трябваше да е благодарна, но й се струваше, че ще плати висока цена, и даже вече го е направила, за тези удобства.

Не знаеше колко време беше седяла така, загледана в огъня. Тъжните й мисли не бяха родили никакви решения, но почти неусетно се почувства странно. По тялото й се плъзна пробождащо чувство, което не можеше да обясни — сякаш имаше и някой друг в стаята. Огледа се наоколо — беше сама, никой не беше нарушил усамотението й… И все пак усещането си оставаше, дори се засилваше и когато пак се огледа й се стори, че и преди е била тук — и то често. Стаята й беше позната. Разпозна сложната подредба на дъските на тавана; странната форма на прозореца в левия ъгъл, който гледаше към розовата градина; ръбестият камък под плота на камината… Чувството беше тъй неудържимо, както и когато за пръв път видя граф Шерборн в „Черното прасе“. Дори и леглото с избелелите завивки — само че в главата й цветовете бяха по-ярки и леглото беше сложено по-различно, отколкото сега. Беше уверена, че това не е първият път, когато влиза в тази стая.

Това е смешно! Тя скочи на крака и се засмя на себе си. Какво й ставаше? Някой би си помислил, че е обзета от духове или някоя подобна безсмислица!

Искаше да отхвърли мислите, породени от прекалено развинтената й фантазия и изведнъж й се прииска да е сред повече хора. След миг излетя от стаята. Едва когато се озова в гостната на долния етаж се почувства по-добре.

Веднага щом влезе, запалиха огън и Тес отиде до него да се стопли. Чуваше как Роуз и Джени се смеят в другата стая, докато чистят. Въпреки дъжда още един фургон с мебели, от тайните складове на графа, беше пристигнал. Двойната врата на къщата беше отворена и Тес чу как Томас и Джон ругаят, докато внасят една огромна маса в стаята, където стоеше тя.

Като я видя, Том се изчерви и промърмори:

— Извинете, мис! Мама ще ни откъсне ушите, ако разбере какви думи сме използвали пред нас. Нямахме представа, че сте слезли долу.

Тес се усмихна на разтревожените им физиономии.

— Няма нищо. Ако аз трябваше да се мъча с товара, който носите, сигурно щях да се изпусна и да кажа нещо също толкова… грубо.

Роуз и Джени бяха чули разговора им и веднага дойдоха.

— Искате ли още чай или кифли? — попита Джени. — Или, ако искате мама ще ви опържи едно-две парчета бекон с големи селски яйца.

— О, не, няма нужда — отвърна Тес с усмивка. — Може да продължите работата си.

Двете жени веднага изчезнаха, а Томас и Джон се заеха с масата. Тес остана да ги наблюдава, от една страна защото й беше интересно, а от друга — защото не искаше да бъде сама и да мисли за глупости.

До обяд в гостната бяха направени доста промени и придоби вид, който се хареса на Тес. По средата на стаята окачиха огромен старомоден кристален полилей; на прозорците сложиха тежки кадифени пердета, чийто цвят, поизбелял от времето, сега беше топло бледо бургундско червено, а върху пода постлаха килим в кремаво и бургундско. Красивата махагонова маса в стил барок бе наместена точно под полилея. На стените окачиха картини. Повечето мебели бяха стари, но с добра изработка и в отлично състояние.

Около два часа й сервираха лек обяд в салона, защото Тес реши, че гостната е твърде огромна за едно хапване, още повече, когато си сам. След като свърши, си наля чай и загледана през прозореца, настойчиво си мислеше за графа.

Докато беше заета, успя да се изолира от проблемите си, но сега, като слушаше как дъждът трополи по прозорците и съчките пращят в камината, отново я налегна мрачното настроение. Когато Никълъс се появеше, как ли трябваше да го посрещне? Учтиво? Приятелски? Гневно? Безразлично? Намръщи се — нито едно от решенията не й харесваше.

„Само да знаех коя съм“, унило си помисли тя. Трябваше да взима решения, които за всяка жена биха били трудни, но като не знаеше нищо за себе си ставаше още по-ужасно. „Ами, ако се окаже — запита се тя изплашена, — че съм дъщеря на някой местен свещеник? Или разглезената дъщеря на властен лорд? Или голяма наследница? Ами ако съм сгодена? Или послушничка в някой манастир?“ Проблемът обаче беше, че можеше да е всяко едно от тези неща. А този упорит, твърдоглав, разгневен джентълмен, който я беше докарал тук, не вярваше на историята й!