Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Той не за първи път се замисли защо не се беше омъжила досега — като млада сигурно е била привлекателна, а и хапливият й език едва ли е бил толкова остър. Ако се беше задомила, нямаше сега да му е такъв проблем и конфликтите между тях нямаше да са толкова чести — несъгласия, които дори присъствието на баба им не можеше да изглади.

Като си представи баба си Палас, чертите на лицето му омекнаха. Обичаше единствено нея от семейството, може би защото тя единствена му беше показала привързаността си. Не, че родителите му не го бяха обичали; но все пак бяха заети със своя си живот, а понеже не беше наследник, Никълъс винаги оставаше на втори план — нещо като резерва в случай, че с Рандъл стане нещо.

Той присви устни. Е, нещо наистина се случи с Рандъл и дяволски му се искаше Атина просто да приеме този факт и да престане да се държи така, сякаш той беше виновен за неочакваната смърт на Рандъл. Поклати глава. Вече почти година от смъртта на Рандъл, а тя още не можеше да свикне с мисълта, че той е графът на Шерборн.

„Ако не престане да се заяжда с мен пред Палас, ще настоявам да се премести в къщата в Доуър!“ По лицето му премина тъжна усмивка. „О, представям си колко остро ще ме смъмри, ако се осмеля.“ Но след миг отхвърли Атина от мислите си и се върна към Палас и неуспеха си в търсенето на съпруга.

Наля си бренди и седна на един кожен стол. С изпружени крака, отпуснат, отпиваше бавни глътки, а мислите му се въртяха около миналата вечер, когато с малката привлекателна червенокоска пресушиха цяла гарафа с бренди…

Сепна се и отхвърли еротичните видения, за да се върне отново към важния проблем: баба му Палас искаше да го види задомен преди да си отиде от този свят.

Трябваше да признае, че баба му е много очарователна жена. Бяха я омъжили на петнайсет. На шестнайсет станала майка. И е трябвало сама да понесе скандала, който съпругът й Бенедикт — неговият дядо, предизвикал, когато изчезнал с диамантите на Шерборн и жената на най-близкият им съсед.

Но Палас все пак беше на осемдесет и три, и му изглеждаше много слаба и крехка. Изведнъж гърлото му се сви. Не искаше баба му да умре и по-точно, не искаше да я разочарова като не изпълни единственото нещо, за което го беше помолила — съпруга, и разбира се, наследник. И щом тя го искаше женен и зает с отглеждането на следващото поколение Талмъдж — за Бога, той щеше да го направи!

Изведнъж се натъжи. Когато обаче успееше да намери идеалната булка… За негова най-голяма изненада пред очите му се появи привлекателно лице с големи теменужени очи и лъскави червени къдрици, но той решително го отблъсна. Жените като нея бяха идеални за любовници, но не и за съпруги!

Но все пак трябваше да уважи желанието на баба си. Осъзнаваше нуждата от наследник. Той беше последният в рода и ако нещо непредвидено му се случеше, в имението Шерборн нямаше да има повече графове.

След като наследи титлата, Никълъс вече гледаше на дома им различно и съзнаваше, че цялата отговорност за всичко в имението лежи на раменете му. Трябваше да се грижи не само за имението, но и за фермите и селото, и усещаше в себе си силното желание да види земите си плодородни и хората — доволни. Искаше те да не се страхуват от него и да знаят, че приема съдбата им присърце.

Намръщи се. Ето още една причина, поради която беше съгласен с желанието на баба си за наследник. Всички трябваше да знаят, че родът ще бъде продължен и тяхното бъдеще осигурено. Бог знае, язвително си помисли той, ако нещата бяха оставени в ръцете на Атина — тя жизнерадостно щеше да замине за Лондон и да изцежда имението до деня, в който почине. Тя и Рандъл имаха определена склонност към масите за покер и въпреки че състоянието на Шерборн беше голямо, все пак не беше неизчерпаемо. Ако двамата бяха продължили да го прахосват така, следващото поколение щеше да наследи твърде малко от него, плюс дълговете им.

Именно дълговете на Атина предизвикаха сблъсъка тази вечер. Бяха привършили вечерята и понеже не искаше сам да пие портвайна си, Никълъс се присъедини към двете дами в синия салон — любимата стая на баба му.

— Нима не се наслаждаваш на собствената си компания? — попита развеселена Палас.

— Не и когато мога да бъда с теб — усмихна й се в отговор Никълъс.

Графинята на Шерборн беше дребна жена, русата й някога коса сега беше посребрена, розово-бялото й лице — поруменяло, но годините й си личаха. Никълъс виждаше, че в последно време лесно се изморява и вече не става с пукването на зората, както преди години. Загледа се в тънките й пръсти, докато му подаваше чаша чай и внезапно осъзна колко скоро можеше да я загуби.