Шърли Бъзби - Игра на съдбата

— Н-нищо — заекна Хети, като се поизправи на черния си кожен стол. — Просто сме изненадани от желанието ви да ни видите.

Едната му вежда потрепна.

— Но защо да не искам да ви видя? В края на краищата имаме толкова много да си говорим… нали?

— Какво искате да кажете? — запита Мег без заобикалки, докато здраво стискаше едната ръка на Хети.

Вече загърбил всяка учтивост, Авъри изкрещя:

— Имам предвид това, което ми сипахте във виното снощи и липсата на племенницата ви. Заповедта ми се отнасяше до всички дами.

— Тес не се чувства добре, не може да става от леглото — отвърна Хети.

— Така ли било?

— Да, защо да ви лъжем? — смело настоя Мег.

— Защо ли, наистина — сухо каза Авъри.

Остави ги за момент и отиде до въжето, дръпна го, за да извика някой слуга. Лоуъл се отзова почти веднага.

— Изпълни ли заповедите ми? — попита Авъри направо иконома.

По строгото лице на Лоуъл се плъзна не много приятна усмивка.

— Да, сър — отвърна той и погледна към двете дами. — В стаите им няма никой. Празни са. Пиленцето не е нито в къщата, нито в конюшните. Изчезнала е.

— О, а погрижи ли се за всичко останало?

Лоуъл кимна смирено.

— Освен мен и Колмън, всички слуги са пуснати в отпуск, който вие бяхте така добър да им дадете.

Тръпки полазиха по гърбовете на двете жени от усмивката на Авъри.

— Благодаря ти, Лоуъл. Това е всичко.

Авъри изчака икономът да затвори вратата зад гърба си, преди да се обърне към лелите.

— А сега… — студено продължи той — …надявам се да ми кажете какво точно се случи снощи и къде е скрита Тес.

Хети срещна погледа му и като вдигна спокойно брадичка, отвърна:

— Тя замина за Лондон. При чичовците си.

— Разбирам. Доста внезапно пътуване от нейна страна, нали?

— А вие какво очаквахте? — прибързано запита Хети. — Планирахте да я обезчестите и насила да се ожените за нея! Но, слава Богу, успя да ви избяга!

— О, съмнявам се — мазно отвърна Авъри. — Каква мислите ще е реакцията на барон Рокуел и уважавания му брат, когато им кажа, че с Тес вече сме били интимни? И че това нейно глупаво бягство е резултат от кавга между влюбени, а?

— Това е долнопробна лъжа! — възмутено избухна Хети. — Алекзандър никога няма да ви повярва.

— О, аз пък се питам дали и обществото ще е толкова доверчиво.

Във вълнението си Хети се изправи на крака.

— Алекзандър няма да ви позволи да говорите подобни неща. Ще ви извика на дуел, ако се осмелите да разпространявате тези лъжи.

Авъри я погледна с отегчение.

— Но тогава, разбира се, ще трябва да се обясни причината за дуела, нали?

Непокорството на Хети се стопи и тя отново седна.

— Няма да посмеете — разтреперано отвърна тя.

— Няма ли? — отвърна Авъри развеселен. — О, ще го направя. Мисля че е по-добре за вас, дами, да се примирите с факта, че аз възнамерявам… — очите му проблеснаха — …да се оженя за Тес, без значение как.

Усмихна се при вида на съкрушените им физиономии.

— Ще тръгна рано утре сутринта, за да навестя барона и брат му. Докато ме няма, опасявам се, дами, че ще трябва да се задоволите с услугите на Колмън и Лоуъл — гласът му стана по-строг и той продължи: — Разбира се, ще останете заключени в стаите си и не се надявам някой да ви освободи — Лоуъл и Колмън могат да се справят с всякакви досадници. Може да ми пожелаете успешно пътуване.

Виолетовите очи на Хети бяха пълни с гняв. Изправи се, обхваната от ярост.

— Това, което искам, сър, е да вървите по дяволите!

Тес не знаеше какво става в имението Мандъвил, но осъзна, че сегашното й положение не е съвсем розово. Най-много я тревожеше ужасяващата празнота в главата. Но докато се клатушкаше по пътеката разбра, че всъщност знае доста неща. Знаеше, че бяга и трябва да отиде в Лондон. Но нямаше представа защо или кого щеше да търси там.

Знаеше, че дрехите, които носеше не са на някоя фермерска съпруга или кръчмарска слугиня, а след като разгледа ръцете си, заключи, че може би е аристократка, гувернантка или камериерка. Тоалетът й не беше нов, нито кожените ботуши на краката, но бяха по модата и от скъпи материали… Но откъде знаеше всичко това?

Въздъхна. Какво от това, че без проблем разпознаваше качеството, щом дори не можеше да си спомни името си. Изведнъж я озари мисълта, че нейното отсъствие вероятно ще предизвика безпокойство. Дали в момента някой не я издирваше отчаяно? Баща? Съпруг? А може би любовник? И кой ли я беше подтикнал да бяга? Това натрапчиво чувство, че е в опасност, че бягаше от някого? Намръщи се. Дали я издирваше приятел или враг? Ами ако никой не я търсеше? Но със сигурност, окуражи се тя, все на някого щеше да липсва!