Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Въпреки че беше нащрек, тя не усети, че някой я преследва. Когато една черна фигура внезапно се появи пред тях, Тес изпищя от ужас, а Фаярбол се вдигна на задните си крака. Тя успя да се вкопчи в гърба на коня, но изпусна юздите, които непознатият веднага грабна.

Докато Тес и Фаярбол се опитваха да освободят здраво хванатите юзди, от другата им страна се появи още една фигура и секунда по-късно Тес беше свалена от седлото. Тя се бореше като диво животинче и със свити юмруци удряше човека, който я бе хванал. Въпреки опитите й, бе бързо укротена — една голяма ръка стискаше китките й, а друга лежеше върху гърдите й.

— По дяволите, та това е жена! — чу се груб крясък съвсем близо до ухото й.

— Няма значение! — раздразнено отвърна друг глас. — Трябва ни само проклетия кон. Удари я по главата и да се махаме оттук.

Тес разбра, че е попаднала в ръцете на двама контрабандисти, които крадяха коне, за да пренасят нелегалните си стоки до Лондон. След миг светкавица освети трети мъж, който се приближи до тях — висок и строен, с пелерина на много дипли, лицето и косата му бяха скрити под шапка. Тес си помисли, че пред нея стои джентълмен.

Съмнението й се потвърди, когато той с културен, но ледено студен глас каза:

— Глупаци такива! Сигурен съм, че има много други коне, чиито собственици сега спят спокойно. Не сме толкова изпаднали, че да нападаме пътници и да им крадем конете.

— Но животното е хубаво, мистър Браун — мрачно отвърна мъжът, който държеше юздите на изнервения Фаярбол. — Помислихме, че ще е добре да разполагаме с бърз кон, ако войниците тръгнат след нас.

— Мислели били! Съмнявам се, че мозъците ви могат да извършват подобна дейност.

Въпреки тъмнината на Тес изведнъж й се стори, че мъжът, наричан мистър Браун, гледа към нея. Тя инстинктивно се притисна към мъжа, който я беше хванал, като сметна, че е по-добре да е обект на неговата жестокост, отколкото на „джентълмена“, който говореше с такова презрение на другарите си.

— Хайде, отървете се от нея преди да е станало късно — нареди арогантният глас.

Ужасена, Тес отново се опита да се освободи, но силна болка я прониза във врата и й причерня. Мъжът с пелерината я бе ударил и тя изпадна в безсъзнание, като безпомощно се облегна на онзи, който я бе държал до преди малко.

— Не трябваше да удряш малката толкова силно. Може да си я убил.

Мъжът с пелерината погледна спокойно към красивото и бледо лице на Тес.

— Такова ми беше намерението — нямаме нужда от свидетели, особено когато вие, глупаци, споменавахте името ми всяка минута. Скрийте я и да се махаме. Вече изгубихме достатъчно време.

Като вдигна Тес, едрият бандит се скри зад храсталаците и я остави под един голям дъб. „Ако е жива“, помисли си той, „ще има дяволско главоболие, когато се съвземе.“

Когато все пак дойде в съзнание след много часове, Тес се чувстваше полумъртва. Главата ужасно я болеше, умираше от глад, дрехите й бяха прогизнали. Седна и се огледа — нямаше абсолютна никаква представа къде се намира. Като простена, тя отново се отпусна на земята, питайки се дали трябва да се радва, че е жива.

Погледна сивото облачно небе и по разположението на слънцето заключи, че е късно следобед. По небето личеше, че приближава друга буря. Тя отново седна и се опита да подреди мислите си. Живият плет и тук-там разпръснатите по полето дървета не й напомняха нищо. Мислите бавно се размърдаха в главата й и някаква тревога започна да я човърка. Погледна дрехите си — прогизналата черна кадифяна рокля и измачканата пелерина — но от вида им още повече се вцепени. Не само, че не знаеше къде се намира, но и не знаеше коя е и как се е озовала там!

Затвори очи и отхвърли ужаса, който премина през крехкото й тяло. Разбира се, че знаеше коя е — тя е… Ужасяваща празнота изпълваше главата й. Преглътна. Може би това е било просто сън — един лош сън! Ако легне и се успокои за няколко минути, това странно чувство на празнота ще отмине и когато се изправи, всичко ще е наред. Но минутите минаваха и тя заключи, че това не е сън. Не знаеше коя е, къде е и защо лежи там, на земята.

Стомахът й силно изкъркори, напомняйки й, че е гладна и че, ако не иска да прекара още една нощ под дъжда, трябва да се размърда. Обаче нямаше представа накъде да тръгне…

Тялото я болеше, но тя се изправи и се подпря на дъба. Болката в главата й беше мъчителна и тя се олюля, оглеждайки се наоколо — всичко й се струваше изкривено под странен ъгъл. Очевидно не можеше да остане там. Докато стоеше и несигурно се оглеждаше, надявайки се нещо да предизвика у нея някакъв спомен, я обгърна силно чувство на тревога. Да бяга — колкото се може по-далеч и по-бързо!