Шърли Бъзби - Любовта на черния конник

Докато слушаше безгрижното признание на Том, Янси си даваше сметка, че хамбарът се пълни с дим и огънят весело пращи, а пламъците алчно се протягат към всичко, което могат да достигнат и да изпепелят. Близо до пода, където лежеше Янси, въздухът беше все още свеж, но нямаше да остане дълго такъв, тъй като огънят се разрастваше с всяка секунда. Янси отново провери въжетата, макар че бе безполезно и като държеше под око пазача си се изпъна за да достигне с пръста до ножа, скрит в ботуша му.

В този момент Том не му обръщаше внимание, загледан в огъня и зает да се перчи с подвизите си и Янси се молеше да остане по-дълго така, за да може да измъкне ножа. Внезапно Том се обърна и погледна право към него, а Янси замръзна.

— Аз бях този, който сложи змията в леглото на Сара — някак гордо произнесе той. — Мислех, че знае, че аз съм убил Маргарет и исках да й попреча да ме издаде. Каква грешка щеше да стане! — поклати глава той. — Змията едва не ме ухапа, докато я носех към стаята на Сара и едва по-късно се досетих, че Сара не е разбрала значението на разговора между Ан и Маргарет, който бе подслушала в онази нощ в Магнолия Гроув. — Лицето му имаше унило изражение и той продължи, сякаш говореше на себе си. — Отначало толкова се изплаших, че не можех да мисля за нищо друго, освен как да й затворя устата и змията изглеждаше добра идея. Сега разбирам, че щеше да е ужасно, ако планът ми се бе осъществил и тя бе умряла — усмихна се той. — Ако не се оженя за Сара, как по друг начин ще взема богатството ти?

— Наистина как ли? — сухо отвърна Янси, чудейки се как никой не бе забелязал колко болен и опасен беше станал Том. Мрачно реши, че вероятно всички са гледали на него като на пречупен, предизвикващ състрадание човек, без да видят това, което се таи под повърхността.

— Знаеш ли, съжалявам, че трябва да умреш така — промърмори Том. — Винаги съм те харесвал, Янси. Ти си прекрасен човек, а Сам беше добър с мен след като изгубих всичко. Всъщност така и трябваше да бъде, след като му бях спасил живота през войната, но все пак…

— Можеш и да не ме убиваш — можеш да ме пуснеш да си вървя — подсказа му Янси невъзмутимо.

— О, не, сега не мога да променя плановете си — искрено отвърна Том. — Вече убих Хайръм и Ан, а и ти вече знаеш за Маргарет, така че просто нямам друг избор освен да убия и теб, след като знаеш всичко.

Том се огледа наоколо, видимо доволен от начина, по който се развиваха събитията и Янси се възползва от случая и започна да се премества по-далече от огъня към вратата на хамбара. Огънят беше започнал злокобно да пращи, димът ставаше по-гъст и зловонен и ненаситните пурпурнозлатисти езици вече се увиваха около подпорите на плевнята, а вътрешността на хамбара беше озарена от разпростиращите се пламъци. Само след няколко мига мястото щеше да се превърне в един ад и никой нямаше да се измъкне жив…

Том изведнъж погледна към Янси и виждайки го как се премества към вратите на обора, извика строго:

— Не, не, няма да се измъкнеш! — Той се спусна към него, сграбчи го за краката и повлече мятащото се тяло на Янси обратно към огъня. Останал почти без дъх от усилията, той се оплака: — Планирал съм всичко твърде добре, за да го развалиш! Ще бъде толкова трагично — и тримата погълнати от огъня — засмя се отново той със смразяващия си смях. — Ще ти кажа още нещо — откраднах и тази идея на Хайръм. Той и Ан имаха извънредно любопитна среща днес следобед и се страхувам, че ние двамата трябваше да умрем в огъня! Затова Ан ти написа онази бележка — за да те примами тук и Хайръм да може да те убие. Ан трябваше да ме изведе на разходка насам, където Хайръм щеше да ме очаква. Аз е трябвало да бъда зашеметен или убит и тогава Хайръм е щял да запали огъня, който да премахне всички следи от престъплението.

Без да обръща внимание на безцелното бърборенето на Том, Янси се осмели да погледне към огъня и кръвта му се смрази. Той свирепо се бе разгорял и се извисяваше към тавана, хвърляйки злокобни златисто-червени пламъци във всички посоки. Беше станало горещо и на Янси му се струваше, че кожата му е обгоряла; димът изгаряше очите и дробовете му и той разбра, че не трябва да губи нито миг повече. Ако не се измъкне до няколко секунди, после ще е твърде късно!

Зареян в собствените си мисли, Том Шелдрейк изглеждаше напълно безразличен към грозящата ги опасност.

— Не мога да допусна това да се случи, нали? — обясняваше той, като че ли търсеше неговото потвърждение. — Не си ли съгласен, че е много умно от моя страна да измисля начин да се отърва наведнъж от трима ви?