Шърли Бъзби - Любовта на черния конник

— Нищо не ми дължиш, Том — промърмори Янси, видимо смутен. — Проклетото имение не ми трябва, а колкото до парите… Ако Сам беше жив, щеше да направи нещо подобно за теб.

Том го погледна със странно отдалечен поглед.

— Откакто се завърна в Магнолия Гроув трябваше да се бориш с много неща, нали? Сигурно не ти е било лесно да се окажеш изведнъж сред толкова много хора, които очакват от теб да им осигуриш съществуването. Чудя се дали аз на твое място бих постъпил… — Том въздъхна. — Е, добре, това няма значение, нали? Вие двамата със Сара бяхте много любезни и ще е срамно да… — Том замълча и тъжно поклати глава. — Знаеш ли, нещата никога не стават така, както си ги планирал. Винаги има съжаления… периоди, когато не можеш да позволиш на никого да застане на пътя ти…

Янси неловко се прокашля и се опита да разведри малко мрачната атмосфера, която се бе възцарила.

— Естествено че винаги има съжаления, но няма смисъл да роптаем срещу това, което не може да се промени — каза спокойно той и се усмихна леко. — Винаги ще съжалявам, че не се ожених за Сара веднага щом Сам я доведе в Магнолия Гроув, но накрая нещата се подредиха отлично!

Том се усмихна странно.

— Да, нали така става накрая? И само това има значение, нали? Че нещата се оправят накрая? Без значение какво трябва да се направи…

Янси се взря в него изпитателно.

— Добре ли си? Изглеждаш малко… разсеян.

— Не се съмнявам, че изглеждам така. Имам толкова много неща да обмислям… — Том като че ли се отърси от нещо. Надигна се от стола, в който седеше и каза сърдечно: — Е, сега повече няма да те задържам — сигурен съм, че имаш да вършиш други работи. — Той се поколеба за момент, а после изпитателно погледна Янси. — Предполагам, че би желал двамата с Ан да тръгнем скоро — например до една седмица?

Янси не можа да отрече.

— Толкова скоро, колкото намерите за добре. Ще накарам Танси и Мария да ви помогнат да опаковате багажа си и се подразбира, че няколко от моите хора ще тръгнат с вас за Ранчо Доминго и ще ви помогнат да се настаните.

Те поговориха още няколко минути и после Том напусна залата. Янси беше учудващо доволен, че Том си тръгна, но не можеше да каже защо. Нетърпелив да разкаже на Сара за резултатите от сутрешната си работа, той се отърси от странното чувство на неловкост и побърза да я намери.

Откри я да седи под сянката на голямата върба в двора, а в средата на масата имаше няколко чаши и плодове. Той я поздрави с целувка, после си наля сангрия и като седна на стола срещу нея, изпъна пред себе си дългите си крака.

— Искам да те зарадвам и да ти съобщя, че до края на седмицата ще се отървем от нашите, хм, гости! — засмя се той над ръба на чашата.

— Добре ли мина? — поинтересува се тя, а в очите й проблесна нежна любов.

Той кимна.

— Толкова добре, колкото очаквах, но нещо в Том… — Той повдигна рамене и продължи: — Стига толкова за тях — разкажи ми какво прави ти тази сутрин. — И Сара направи точно това.

Няколко часа по-късно той седеше сам в двора и чакаше Сара да се появи след следобедния сън, но умът му още се занимаваше с поведението на Том. Беше го смутило, но той не можеше да каже с какво, а това го караше да се чувства още по-неприятно. А писмото, което Мария му връчи само след няколко минути само засили усещането му, че нещо не е наред… ставаше нещо, което нямаше да му хареса особено!

С дълбока бръчка между веждите той се взираше в малкия лист хартия, който се съдържаше в писмото. Защо по дяволите Ан искаше да се види с него тайно в малкия хамбар? Замисли се върху едно изречение от бележката — „Не казвай на никого, тъй като е прекалено опасно!“ Какво за бога имаше предвид? Прочете я още един път, а мисълта му търсеше решение. Наистина ли Ан имаше да му каже „нещо от изключителна важност“ или просто се правеше на сантиментална? Линията между веждите му стана още по-дълбока. Можеше да постъпи по няколко начина, но всъщност имаше само две възможности: или да я хвърли и да я забрави, или да се срещне с проклетата жена и да разбере какво е това толкова дяволски важно нещо, че тя не може просто да дойде в хасиендата и да му го каже. Силно се изкушаваше да избере първата възможност, но въздъхна примирено и реши, че няма да го направи. Както агнето влиза в кланицата, така и той щеше да отиде на срещата в уреченото време. Но за разлика от агнето — усмихна се жестоко той — нямаше сляпо да се остави да падне в капана.

Скоро след това той намери Сара в спалнята им и й разказа за плана си да последва указанията на Ан. Сара се ядоса.