Шърли Бъзби - Лилия в нощта

— О, не! — извика Сабрина. — Как така я е изравнил със земята? Нищо ли не са могли да спасят?

Брет поклати глава, все с този странен очакващ поглед.

— Но това е ужасно! Какво ще правиш? Как би могъл да си помогнеш?

Брет вдигна рамене.

— Бих могъл да продам земята може би. Или е много пари, е извънредно много пари, да започна отново и да възстановя полята с тръстика.

— О! — промълви тихо Сабрина.

Брет я наблюдаваше внимателно, за да види как годеницата му възприема лошата вест.

— Не всичко е загубено. Реколтата наистина е унищожена, но аз създадох ранчото със собствените си ръце и няма да се предам така лесно.

— Не бива да се тревожиш — усмихна се Алехандро. — Като се ожениш за Сабрина, ще получиш ранчо дел Торес и тогава свободно ще решиш дали да продаваш. А какъвто съм егоист, ще бъда възхитен, ако се установите тук. Склонен съм да мисля, че ураганът е добро предзнаменование.

Сабрина се усмихна измъчено и Брет сърдито присви очи. Едва не изкрещя в лицето й истината за финансовото си положение, за да я увери, че няма от какво да се притеснява. Ала гордостта парализира езика му, гордостта и парещото съмнение, че Сабрина вече съжалява за годежа си с него. Как щеше да понесе болката, ако и тази жена се окажеше лъжлива и измамна? Не, нямаше да го понесе — и изведнъж с ужасяваща яснота прозря, че Сабрина означава за него повече от всичко друго на света.

Сабрина не можа да го погледне в очите. Имаше чувството, че насила я тласкат към изводи, които щяха да й донесат само страдания и мъки, затова прошепна:

— Не ми е добре, затова ще поизляза, ако нямате нищо против. — И изтича навън, без да дочака отговор.

Констанца вече очакваше Сабрина в павилиона. Тя се обърна и младото момиче веднага се укори, че е дошло. Беше уплашена от онова, което ей сега щеше да узнае. Внезапно почувства, че страхът й е основателен. Втренчи се като замаяна в леко заобления корем, после отбеляза мъката в тъмните очи.

Констанца започна да хлипа сърцераздирателно.

— Моля, не плачете — пошепна безжизнено Сабрина. — Кажете какво ви тревожи.

— Брет Дейнджърмънд — въздъхна съкрушено Констанца. — Нося под сърцето си неговото дете, той обеща да се ожени за мен, иначе никога нямаше да му се отдам. Аз му вярвах, той също се кълнеше в любовта си към мен, но само преди три дни до ушите ми стигна, че ще се жени за вас. Какво ще стане сега с мен? Какво ще стане с нашето дете?

Силна болка прободе сърцето на Сабрина. Тази жена беше лежала в прегръдките на Брет, беше изпитала нежността му и сега носеше дете от него…

Констанца падна на колене и захлипа:

— Трябва да му върнете свободата! Ако не беше богатството ви, той щеше да се ожени за мен. Сигурна съм в това! Сам го каза! Вашите пари отнемат бащата на детето ми, а на мен мъжа, когото обичам.

— Какво значи това? — попита с глух глас Сабрина.

— Обещавате ли ми, че няма да му разкажете за нашата среща? — помоли Констанца. — Обещавате ли никога да не му разкажете какво съм ви доверила? Той ще ме бие!

Сабрина кимна сковано.

— Брет твърди, че иска да се ожени за мен, но се нуждае от богатството ви — така щял да се грижи по добре за мен и детето. Просто е обладан от мисълта парите ви. Моля ви, кажете, че ще го освободите! Ако му откажете, той ще се ожени за мен. Той ме обича, а от вас иска само парите. Моля ви, трябва да го освободите!

Сабрина беше като в транс. Тя сложи ръка на рамото на Констанца. Вече нищо нямаше значение, не чувстваше дори болка, само беше като замаяна.

— Ще го направя — обеща тя. — Няма да се омъжа него. — Гласът и трепереше. — Сега вече не.

Не помнеше как се върна обратно в хасиендата. Изведнъж се намери в патиото. Алехандро и Брет все още седяха край масата, а пред тях имаше полупразни чаши. Двамата мъже вдигнаха очи при влизането й Алехандро весело извика:

— Ето те и теб! Вече се питах къде се бавиш толкова. Тъкмо уговаряхме датата на сватбата. Годеникът е нетърпелив — иска да се венчаете още в края този месец!

Кехлибарено-златистите очи бяха празни. Красивото лице бе загубило цялата си жизненост. Сабрина се изправи пред тях и глухо заговори:

— Промених решението си. Сватба няма да има. Няма да се омъжа за този човек.

По време на изпълнената с буйни изблици изтощителна сцена, последвала съобщението й, Сабрина остана напълно безучастна, сякаш обгърната от ледена стена. Не чуваше молбите и укорите на Алехандро. Брет също не пророни нито дума. Твърдото му лице потъмня и се затвори. Дори това не успя да я трогне — сега той принадлежеше на Констанца и любовта й беше мъртва. Не разпозна болката и горчивото разочарование в очите му. Той изведнъж се промени, стана различен от мъжа, когото бе държала в прегръдките си. Един непознат със студени и корави нефритенозелени очи — огледало на чувствата му.