Шърли Бъзби - Лилия в нощта

— Мислила ли си, че би могла да се омъжиш за него?

Красивото като картинка лице на Сабрина доби безпомощен вид. Изгледа строго чашата с бренди на баща си и Алехандро гръмко се разсмя. От сърцето му падна камък.

— Не, гълъбче, не съм прекалил е пиенето. Само че леля ти Франсиска много иска да те сгоди за Карлос. И аз се питах как ще реагираш на подобно предложение.

Сабрина сбърчи носле.

— Леля Франсиска все се меси там, дето не й е работата. Още не желая да се омъжвам, а ако го направя, то ще бъде по любов, както ти и мама — за друго и дума не може да става.

Облекчен, Алехандро вдигна чаша и тържествено заяви:

— Задоволяваме се само с истинска любов.

След като Сабрина отиде да си легне, Алехандро дълго остана буден, сериозно замислен за бъдещето на дъщеря си и евентуалния й брак, макар тя да бе потвърдила очакванията му. Беше сигурен, че никой мъж от околността не е привлякъл вниманието й. Всъщност тя водеше всички за носа. И изведнъж се сети за един млад мъж с мургаво тясно лице и нефритенозелени очи — Брет Дейнджърмънд.

Това беше истински мъж: силен и достатъчно решителен, за да се справи с всяка жена — дори и със Сабрина.

Сабрина не беше виждала Брет от времето, когато беше на седем години, но той го беше срещал няколко пъти в Ню Орлиънс и Начез. Не бяха прекарали много време заедно и не бяха водили дълги разговори, но Брет всеки път му правеше силно впечатление. Защо едва тази вечер му хрумна мисълта, че нищо неподозиращият младеж би бил чудесен кандидат за ръката на дъщеря му?

С хитра усмивка той извади от резбованото си писалище хартия, перо и мастилница. Размисли малко, защото му беше ясно, че трябва да намери убедителна причина за неочакваната покана. Поблъска си главата, докато накрая смътно си припомни, че Брет беше спечелил на зарове една плантация в Луизиана.

Преди две години го срещна случайно в Ню Орлиънс и момъкът иронично подхвърли, че и той като баща си възнамерява да си опита късмета в земеделието. Плантацията, която спечелил, фалирала заради лошата реколта от индиго през 1792 година, но той щял да засади захарна тръстика. Беше изумително добре осведомен за тази сравнително непозната в Луизиана полска култура. Лицето на Алехандро се разведри. Ами да! Тръстиката беше решението! Ще пише на Брет, че иска да сади захарна тръстика и се нуждае от съвет. Алехандро си спомни колко се обичаха София и Сабрина и изведнъж прозря, че може е един удар да убие няколко заека едновременно: ако е него се случеше нещо, а това не беше изключено, можеше да предостави настойничеството над Сабрина единствено на София Дейнджърмънд. Е, може и да не се стигне дотам… Той тихо се засмя. Кой можеше да предвиди какво ще се случи, когато Брет получи писмото.

Брет Дейнджърмънд получи поканата на Алехандро да посети ранчото на семейство дел Торес през една дъждовна, бурна вечер в края на ноември.

Мъжът влезе с проклятие в малката къща, построена за него в Ривървю преди пет години. Захвърли прогизналото си палто в ъгъла, влезе през вратата вдясно в голяма уютна стая и бързо се отправи по червеня ориенталски килим към камината, в която беше запален буен огън.

Това помещение му служеше за салон и трапезария. Удобни кожени кресла бяха разпръснати навсякъде, в единия край имаше тежка дъбова маса, бюфет и няколко тапицирани с кафяво кадифе столове в стил Луи XV. Прозорците бяха закрити с меки завеси в златист цвят. Липсата на обединяващ стил и ловните картини по стените показваха, че тук не шета грижовна женска ръка, а според Брет така и трябваше да си остане.

След като си стопли ръцете, той се отдръпна от огъня и видя едно писмо върху малката инкрустирана масичка до любимия му стол. Любопитен, леко свъсил чело, посегна към него и погледна към вратата, където камериерът с мърморене окачваше палтото му.

— Кога дойде това? И кой го донесе?

— Преди около два часа, шефе. Връчи ми го един търговец и каза, че му е предадено от някакъв испански войник в Ню Орлиънс — отговори Оли Фрам.

Брет втренчено изгледа слугата.

— И естествено ти трябваше да го отвориш и да го прочетеш.

Грозното маймунско лице на Оли се нагъна в укорителни бръчици и той възмутено отговори:

— Можеше да пише нещо важно, шефе, и да се наложи да ви викам.

Брет се засмя, настани се удобно на стола до камината и бързо прочете писмото. После замислено впери очи в огъня и чак когато Оли сложи до него чаша греяно вино, вдигна поглед към дребното тъмнокосо момче, което нямаше вид на камериер.