Шърли Бъзби - Лилия в нощта

Остатъкът от деня премина също така приказно, както беше започнал. Върволицата гости не секваше и Сабрина бе отрупана е подаръци: златен гребен от жените в кухнята, обкована със сребро юзда от конярите, красива бяла дантелена мантиля от леля Франсиска, украсено със сребро седло от станалите изведнъж срамежливи вакерос, а баща й бе измислил странна комбинация: елегантна кама от толедска стомана и искрящо колие със смарагди.

За празника в чест на рожденицата Сабрина сложи колкото се може повече от новите бижута. Бонита вдигна косата й с новия златен гребен, обиците красяха малките уши, а на шията искряха смарагдите от баща й. Роклята беше от бяла коприна, водопад от дантели обрамчваше широкото деколте и краищата на богатата разперена пола. Бялата дантелена мантиля от леля Франсиска беше надиплена около голите рамене и ръце. Ефектът беше поразителен: огненочервената коса, смарагдите върху кадифената кожа с цвят на мед и бялата рокля накараха младите кабалероси да повярват, че им се е явила богинята на огъня — богиня, в чийто обятия е блаженство дори да изгориш. Сабрина въобще не усещаше възхитените погледи на младите мъже, а и на мнозина по-възрастни. Наслаждаваше се на вечерта с наивността на дете. Не пропускаше танц, а веселият смях и омайващите усмивки очароваха всички гости. Алехандро я наблюдаваше със смесица от гордост и меланхолия.

Само да можеше да я види Елена, мислеше той, само да беше и тя с нас…

За момент мисълта за непоправимата загуба надделя и той посегна към сребърната гривна с тюркоази, която Елена му беше подарила при годежа и която не сваляше от ръката си. Разтърси глава — днес не беше ден за тъжни мисли. Елена не би искала такова нещо, помисли си той и се насили да се усмихне.

— Хубава двойка, нали? — каза Франсиска де Ла Вега, която стоеше до него и не откъсваше очи от Сабрина, която танцуваше с братовчед си.

— Права си — отговори с лека ирония Алехандро. — Но ние с теб сме малко пристрастни, не считаш ли? Все пак Сабрина ми е дъщеря, а Карлос ти е син.

Франсиска доволно се усмихна.

— Така е, но независимо от това са красива двойка — и ще бъде чудесно да се свържат в брак. Ако обединим ранчото на дел Торес и това на де Ла Вега, ще създадем най-голямото имение от тази страна на реката.

Алехандро не отговори. Сестра му предпочиташе да пропуска обстоятелството, че финансовото положение на семейство де Ла Вега не е много розово. Съпругът й Луис де ла Вега само преди месец уж между другото спомена за затрудненията си, а синът му Карлос миналата седмица през смях заяви, че имат достатъчно земя и добитък, но ако искал да се сдобие с пари, май трябвало да се ожени за някоя богата наследница. Алехандро бе далеч от мисълта да подозира сестра си, че поради тази причина се опитна да ускори женитбата между децата им. Всеки, който притежаваше земя, изпадаше понякога в парични затруднения и Луис сигурно скоро щеше да си стъпи на краката. Франсиска открай време се опитваше да събере Сабрина и Карлос. Всъщност Алехандро нямаше възражения към младежа: от добро семейство, красив и с двадесет и шестте си години достатъчно възрастен, за да се справи с буйния нрав на Сабрина. Въпреки това през последните две години Алехандро твърдо отказваше да даде съгласието си за годеж. Много неща говореха в полза на тази женитба, ала все пак… Продължи да разглежда младия мъж, който отново танцуваше със Сабрина, и си каза, че Карлос наистина изглежда много добре. Типичен испанец — гъста черна коса, тъмни очи, тесен аристократичен нос и чувствена уста, която често ставаше жестока. Като повечето испанци той не беше много висок, затова пък беше строен и се движеше със съвършена елегантност, все едно дали се намираше в бална зала или върху гърба на кон. Днес носеше кадифени „калцонерос“ — испански панталон с копчета от филигран, обточен със златен ширит, подходящ по цвят жакет, който свършваше малко над златния копринен пояс около гъвкавата талия, и бяла копринена риза, подчертаваща тъмната коса. Алехандро трябваше да признае, че Карлос е наистина представителен млад мъж и може да замае главите на много неомъжени жени, ако започне да ги ухажва. Не правеше впечатление единствено на Сабрина. Всъщност точно там е проблемът, каза си замислено бащата.

В изисканите испански семейства браковете винаги се уреждаха между родителите — дори бащата на Алехандро, който трябвало да предостави имението на по-стария си брат и потърсил късмета си в Новия свят, бил обещан на една млада жена, но Алехандро се опълчи срещу стария обичай. Замина за Испания, за си търси годеница, но се върна сам. Едва пет години по-късно, когато изграждаше сегашното ранчо Дел Торес в пущинака на Източен Тексас, случайността го отведе в Начез, където презглава се влюби в Елена Севиля. Само след три месеца двамата се ожениха и дори сега, десет години след смъртта й, тя все още владееше сърцето му. Бракът им беше чудесен — изпълнен със смях, любов и страст. Това е, което искам и за Сабрина — помисли си той — искам да обича с цялото си същество, искам мъжът, за когото ще се омъжи, да я обича и в отвъдното. Той нямаше да се задоволи с по-малко… Сабрина също.