Шърли Бъзби - Лилия в нощта

Никой не можеше да повярва, че милата, весела Елена с мъртва. Погребаха я в малкото семейно гробище на Дейнджърмъндови, а два дни след това Алехандро и Сабрина отпътуваха. Начез се превърна в място, изпълнено с болезнени спомени. През следващите години Алехандро два-три пъти посети семейството на Хю, но Сабрина повече не стъпи там. Леля София редовно й пишеше и девойката старателно отговаряше на писмата, но нямаше желание да види отново Начез.

След смъртта на Елена, Сабрина и баща й много се сближиха. Взаимната любов им даваше чувство за сигурност и чуждият човек би помислил, че Елена е още жива, толкова естествено двамата бяха втъкали спомена за нея в своя живот. Въпреки ранната смърт на майката, детството на Сабрина протече щастливо. Тя прекарваше много време е баща си и му помагаше в ежедневните задължения. Растеше по-свободно, отколкото майка й би позволила, ако още беше жива, но неортодоксалното възпитание на баща й и зрелостта, натрапена от трагичната смърт на Елена, не й се отразиха зле. Глезеха я, но в някои отношения Алехандро изискваше от нея толкова, колкото би изисквал от един син.

Леля Франсиска, по-голямата сестра на баща й, намираше за скандално, че Сабрина не умее нито да шие, нито да води домакинството, но повечето хора се възхищаваха от темпераментната дъщеря на Алехандро. Вярно, че не изпълняваше задълженията, с които трябваше да се справя всяка млада дама с нейното положение, затова пък яздеше като команч, стреляше по-добре от повечето мъже, боравеше невероятно сръчно с нож, а речникът й би накарал всеки пиян нехранимайко да пребледнее от завист. Сабрина беше неповторима и любимка на цялото ранчо, затова рожденият й ден представляваше събитие за Накодочес.

Девойката въздъхна и се върна в стаята. Камериерката й Бонита можеше всеки момент да се появи с таблата за закуска. Хвърли последен поглед към синьото небе и тихо прошепна: „Пожелай ми всичко хубаво, мамо. Днес често ще мисля за теб…“

Наля студена вода в един порцеланов леген, наплиска лицето си, грабна сребърната четка и се опита да усмири къдриците си. След това навлече бялата ленена нощница, която Бонита приготвяше всяка вечер, като не преставаше да мърмори. „Не може човек да спи гол, грехота е!“ Сабрина я обличаше набързо всяка сутрин, за да не дразни Бонита.

Едва се отпусна на обточените с дантела възглавници, когато Бонита, с патешка походка и топла усмивка на тъмнокожото лице, внесе в стаята голяма сребърна табла. Всяка сутрин Сабрина получаваше топъл шоколад и сладкиш, наречен „пан дулче“. Днес обаче върху таблата беше поставен огромен букет жълти рози, а до него малка, облечена в плат кутийка. При вида на розите от гърдите на Сабрина се изтръгна радостен вик.

— Честит рожден ден, мила! — Сбръчканото лице на Бонита и мъдрите кафяви очи сияеха.

Бонита беше бавачка на Елена и когато господарката й се омъжи за забележителния Алехандро дел Торес, тя я последва в пустошта на Испански Тексас, за да наглежда купчината деца, които сигурно скоро щяха да се появят. Но Елена роди само едно бебе — Сабрина, и Бонита отдаде цялата си любов на това дете.

Сабрина вдъхна аромата на розите и Бонита с тъга си помисли колко би се гордяла на този ден Елена е дъщеря си.

Хвърли недоверчив поглед към нощницата, по която нямаше и следа от гънки, и си каза, че доня Елена нямаше да търпи свободния нрав на своята щерка.

Бонита беше стара, тъмната й коса бе прошарена от сиви кичури, тялото кръгло като топка. Но лицето беше весело и никой не можеше да устои на смеха й. Водеше домакинството с желязна ръка. Само сеньорита Сабрина и господин Алехандро правеха каквото си поискат. Достатъчно беше дон Алехандро да я щипне по бузата и да се усмихне и Бонита се разтапяше. А на кехлибарените очи на Сабрина никой не можеше да устои. Както обичаше да казва камериерката, малката Сабрина би се справила и с дявола само с един поглед.

Сабрина отвори облечената в плат кутийка и прекрасните й очи овлажняха от умиление. Върху бяла сатенена възглавничка лежаха прекрасно изработени златни креолски обици. Попипа ги и почтително прошепна:

— О, Бонита, как ме глезиш!

— Така е — отговори през смях Бонита и погали къдриците на своята любимка. После каза: — Има дни, в които го заслужаваш, и днес е точно такъв ден.

Без да я е грижа за олюляващата се ваза с розите и каната с шоколада, Сабрина протегна ръце към старата си бавачка.

— О, Бонита, толкова те обичам! Винаги ще пазя тези вълшебни обици! Ще ги сложа довечера на фиестата.